Ролята на културните граници в и извън етноса

Дълго време в българската наука проблемът за т. нар. етнографски групи се свързва преди всичко с разработената от съветския учен Ю. Бромлей теория за етноса и неговата еволюция, йерархична структура и субординацията между съставящите го подразделения.

Още през втората половина на ХІХ век Шопската историко-културна област, известна в балканската етнографска литература като Шоплук/ Шоплък, е привлякла вниманието на изследователите и в България, и в Сърбия, а напоследък – и в Северна Македония, от гледна точка на географското разпространение, потеклото, диалекта и културните особености на местното население. За етимологията на етнографонима „шоп” е създадена вече значителна литература, но все още е трудно строго научно да бъдат очертани границите, диалектната вариативност и етно-културните характеристики на шопите, определяни в българската етнология като етнографска група, част от целокупната българска народност (според Хр. Вакарелски).

Под „македонци“ в съвременната българска етнология се разбират няколко големи групи от население, пръснато по цялата територия на страната: етнографската група на македонците, населяващи Югозападна България; потомците на преселниците и бежанците от Егейския и Вардарския дял на географската област Македония, пръснати по всички големи български градове, често населяващи т. нар. „Македонски“ или „Бежански“ квартали, както и съвременните граждани на Република Северна Македония, заселили се в България през последните три десетилетия.

Редица историко-демографски, езикови и етнографски изследвания сочат почти пълното обезлюдяване на Тракия след османското завоевание през ХІV в. и оттеглянето на старото местно население от областта в околните планини. Следващото ХV столетие бележи постепенното завръщане на населението към равнината и нейното повторно усвояване. Освен това е известно и преселване на част от старото мизийско население, т. нар. загорци в Южна България, които се спускат по проходите от Провадийско и Шуменско към районите на Странджа, Карнобатско, Сливенско, Ямболско, та чак до Одринско и Цариградско през ХV–ХVІ век.

Османското нашествие през XIV в. и асимилаторският натиск, както и непрекъснатите руско-турски войни през XVIII – XIX в., миграциите в посока Влашко и Русия и т.н. не водят до пълен дисконтинуитет сред българското население и тотално обезлюдяване на днешните Североизточна България и Добруджа. Заедно с преломните събития тук се редуват времена на относително политическо спокойствие, ускорена колонизация, активни миграционни движения към региона и издигане на неговата стопанска значимост. Сложно съчетание на географски, социално-икономически, политически и други фактори от края на XIV в. до средата на XX в. води в тези земи заселници от различни български краища, търсещи спасение или работа, временно препитание или постоянен нов дом. Преплитат се съдбите на цели селища, родове, махали; създават се условията за формирането на изключително разнообразни в културно отношение регионални и локални традиции.

Гребенците са една от групите старо местно българско население в Североизточна България. Пишейки за огромните размествания на населението в района на Добруджа по време на честите руско-турски войни от XVIII и XIX век, акад. Ст. Романски, отбелязва: „При това, спазили са се и остатъци от старото местно население в Добруджа, именно в Силистренско, гдето те се различават добре по своя език, както и по своето облекло, от останалото българско население по тия си особености, както изобщо по характерните черти на своя бит, със старото население в Шуменско и Разградско. Те са известни обикновено под име „гребенци”, както са наречени от околното население по една особеност в облеклото, а именно че младите булки до неотколе носели на главата си „качул от смола”, направен като „гребена” на петела. Инак те се наричат също „елийци”, което ще рече „земляци, туземци, местни жители”. Такива „гребенци” се намират в редица крайдунавски села в Силистренско и Тутраканско: Попина, Ветрен, Сребърна, Айдемир, Калипетрово, Малка Кайнарджа, Гарван, Ходжакьой, Кадъкьой, Спанцов, Сарсъилар, Старо село (Старсмил), Белица, Денизлер, Брешлен, и Алмали, от които предпоследното се пада извън новата добруджанска граница, а последното – в границите на Северна Добруджа.

На базата на историко-демографски, езикови и етнографски данни отдавна е утвърдено становището за загорците като старо полянско мизийско население, преминало по старопланинските проходи през началните векове на османската власт от Провадийско, Шуменско, Новопазарско в районите на днешна Югоизточна България чак до околностите на Одрин и Цариград. Един от първите автори, който говори за такива размествания на население от север на юг, е Константин Иречек. Той свързва тези демографски промени с нарастването „на българския елемент на юг от Балканската верига и същевременното му намаляване на север” в първите столетия след османското нашествие. След него Любомир Милетич също причислява споменатите селища към т. нар. „загорски клин” с посока североизток – югоизток, като най-вероятно за пръв път употребява и самото понятие. Описвайки подробно границите между техните селища, Г. П. Аянов сочи загорците и рупците като основните обитатели на равнината, които постепенно се заселват повторно там след турското нашествие.

Една от основните групи старо местно българско население в днешните ни североизточни краища са т. нар. капанци. Названието се използва до наши дни като ендоним от представителите на тази група и въпреки че има конотации и на шеговит епитет, употребата му определено е свързана с чувство на гордост и престиж. Така например авторите на тома от поредицата регионални етнографски проучвания на България, посветен на капанците и издаден през 1978 г., пишат: „Все още груповото капанско самосъзнание у най-възрастното поколение внася известен нюанс в общоетническото – капанците се смятат за „по-големи, по-същински българи” от останалите локални групи в Разградско, с които съжителствуват”.

Група села в района на Странджа и отчасти в Ямболско и Елховско са известни с названието тронки, тронковци. Тя граничи на запад с рупската област, като обхваща селата по горното течение на р. Факийска и продължава на юг до Лозенград (дн. гр. Къркларели в Турция). Значителна част от жителите на самия Лозенград също се е числяла към тронското население, заедно със селата Пейчова махала, Ефеклер, Кабаклия, Ковчас, Горна канара, Долна канара, Българско Кадиево, Коджа тарла, Тастепе, Раклица, Каракоч и др., в някои от които са живели и рупци. Тронкските села днес са разположени основно в планинската част на община Средец – Момина църква, Факия, Кирово, Голямо Буково, Горно и Долно Ябълково, Караджово, Проход, Поляна, Сливово, Тагарево. Тронски са и селата Голямо крушево, Горска поляна, Болярово, Вълчи извор, Ружица, Голямо Шарково, Малко Шарково, Воден, Стралджа в Ямболско.

Страница 1 от 2