Редица историко-демографски, езикови и етнографски изследвания сочат почти пълното обезлюдяване на Тракия след османското завоевание през ХІV в. и оттеглянето на старото местно население от областта в околните планини. Следващото ХV столетие бележи постепенното завръщане на населението към равнината и нейното повторно усвояване. Освен това е известно и преселване на част от старото мизийско население, т. нар. загорци в Южна България, които се спускат по проходите от Провадийско и Шуменско към районите на Странджа, Карнобатско, Сливенско, Ямболско, та чак до Одринско и Цариградско през ХV–ХVІ век.
Описвайки подробно границите между техните селища, Г. П. Аянов сочи загорците и рупците като основни обитатели на равнината, които постепенно се заселват там след турското нашествие. Както пише К. Иречек в изследването си „Етнографски промени в България от основаването на Княжеството“: „Без съмнение в Тракийската равнина се е живяло в последните три столетия по-спокойно, отколкото в дунавската страна, която е страдала от нашествията на войски и татари при всяка война на Портата с австрийците, поляците или русите“.
В западния край на Източна Стара планина старо българско население се запазва само в Котел; жителите на големи центрове като Сливен и Ямбол първоначално се укриват в Балкана и след време се завръщат отново там. В известна степен автохтонно българско население се запазва и в района на Източните Родопи, макар че в сравнение с централните и западните български земи, той е силно обезбългарен.
Особено интензивно демографско движение и преселване на население от Средногорието и Балкана в равнините на Източна Тракия има през предходните и през целия ХVІІІ век. Известно е, че след опожаряванията на Копривщица през 1793 и 1800 г. много от нейните жители се установяват в Одрин и прилежащия му район. Население и от други подбалкански селища – Панагюрище, Карлово, Котел и др. – също преминава в равнината. В тракийската област то е познато с по-общото название клинки и вариклечковци или турлаци.
Тук трябва да се отбележи и придошлото от западните български краища (Софийско, Кюстендилско и др.) около ХV–ХVІ в. население, познато в изучавания район под названието тронки (някъде неистински загорци или шопи) и населяващо група селища в Странджа и Елховско.
През ХІХ в. поради редица социално-икономически причини (кърджалийските размирици, руско-турските войни и най-вече в резултат на развитието на чифликчийството) значителни части от Горна Тракия се обезлюдяват, а полетата между реките Марица и Тунджа се превръщат в нови вътрешни разселнически центрове. След оттегляне на руските войски начело с ген. Дибич Забалкански през 1830 г. най-големи бежански маси към Русия се вдигат от селата между Одрин, Кавакли (дн. Тополовград), Мустафа паша (дн. Свиленград) и Харманли. В опразнените земи на север сред рупците от Сакар и северна Странджа проникват т. нар. загарци, носители на друг диалект. Този процес трае чак до Освобождението (1878 г.). Най-големи разселнически огнища са Казанлъшко, Чирпанско, Старозагорско, Новозагорско, чието загарско население се спуска на юг и изток по долините на Тунджа и Съзлийка. Във връзка със своите говорни особености (наличие на лично местоимение за винителен падеж, женски род, „га“ вместо „я“ и/или местоименията „гачи“ (като че ли), „гату” (когато), инфилтрираното на изток загарско население често получава от околните прозвища като гачита или гачовци, гачори, гочовци; известни са още като загарци. Загарците проникват и се настаняват в по-обширния ареал между днешните градове Ямбол, Грудово, Елхово и Сливен.
Гочета/гочита са наричани и група села в Старозагорско от днешната община Опан, както и селата на юг от Светиилийските възвишения в Тополовградско. За последните се знае, че са преселници от Западна Тракия, Димотишко, което рязко ги отличава от диалекта на околното население в Увата (т.е. в полето, от тур. ува), известно и като увалийци. В Старозагорско, Ямболско и Сливенско се срещат и такива названия като ванита, дялита, рекавци и т.н.
В резултат от размествания и миграции на различни групи население в източния край на тракийската равнина те са получили и други названия според говорните си особености и отделни белези в културата. Така например преселници от Хасковско след Освобождението в няколко села около Карнобат и Сунгурларе са познати като кутрици, кутришки села. В същия район е известен и групонимът главанци, т.е. произхождащи от село Главан, Харманлийско, център на множество преселнически вълни към югоизточните и североизточните български земи, както и към Бесарабия.
В западните части на Тракия към края на ХVІІІ и през ХІХ в. също се осъществява интензивно движение на население – спускане на стари жители от околните планини (Родопи, Стара планина и Средна гора, дори от Самоковско) към полето, най-вече в търсене на повече и по-богата земя. Така в района на Пазарджик се появяват три групи жители, за които обаче не са известни отделни названия и чийто произход и граници И. Батаклиев чертае така: „Казваме, че преселниците от споменатите три съседни покрайнини са допринесли за установяване на трите групи жители на Пазарджишко, защото смятаме, че преди масовото идване на преселници в турско време, още през Средните векове, е съществувало общение между тези съседни покрайнини и Пазарджишкото поле, и е турено началото на тие три групи население. През бурната епоха на завоеванието от турците е нарушено това общение в смисъл, че главно пазарджишкото полско население е било принудено да се отдръпне в тези съседни планински покрайнини и след това – особено през втората половина на турското владичество – да се върне обратно”.
Старите български селища в Родопите се превръщат в центрове за вторична колонизация и за районите на Западна (Беломорска) и Одринска (Източна) Тракия. Тази област обаче се отличава с по-голяма етнографска хомогенност и след османското завоевание никога не е напълно обезбългарявана.
Още по на запад, по думите на П. Р. Славейков, „известните нам Рупчане или Ропалане са познати повече под името Мърваци, което тоже се сматря като презрителна придявка”. Това название е широко известно и е споменавано често в диалектоложката и етнографска литература. С него се обозначават жителите на цяла група рударски в миналото села от района между Сяр, Демир-Хисар, Драма, Мелник и Гоце Делчев (Неврокоп), а също и някои преселници от тези райони в Брацигово и Паталеница, Пазарджишко.
В историко-географската област Македония се срещат групите на бърсяците, мияците, пияците и пр.
Групата на българите бежанци от Източна и Западна Тракия, които се установяват в България след войните от първите десетилетия на ХХ в. (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война) се самоназовава като тракийци, „истински тракийци”. За нея са известни и названия като: маджари, маджури и др. Тя може да се определи като етнографска група от нов тип. Аналогични са и други подобни групи и названия от този период – македонци, добруджанци, мизийци.
В Южна България, освен бъларите, се срещат и други етнически групи население като турци, цигани, гърци, евреи, арменци, каракачани, албанци, татари, черкези и етноконфесионални и етнокултурни групи като гагаузи, българи мюсюлмани (помаци), българи католици, кариоти и др.
Литература
Аянов, Г. П. Българи в Южна Странджа и съседните области. – В: Известия на Народен музей, т. I. Бургас, 1950, 140–146.
Банчева, Е. „На романя“ в Карнобатско. – В: История и култура на Карнобатския край. Т. 2. София, 1992, 174-180.
Батаклиев, И., Ан., Разбойников, И. Орманджиев. Тракия – географски и исторически преглед. София, 1946.
Берова, Д., Д. Ангелова. Загарци в Ямболско. – В: Известия на музеите в Югоизточна България. Сливен, 2007, 123-138.
Бонева, Т. Преселници от Одринска и Беломорска Тракия в севернокарнобатските села. – В: История и култура на Карнобатския край. Т. 1. София, 1991, 46-51.
Български диалектен атлас. T. 1. Югоизточна България. Ч. II. Статии. Коментари. Показалци. София, 1964.
Български диалектен атлас. Т. 2. Североизточна България. София, 1966.
Вакарелски, Хр. Бит и език на тракийските и малоазийски българи. Част I. Бит. – В: Тракийски сборник, кн. V. София, 1935.
Груев, М. Етнодемографски процеси в Карнобатския край в ново и най-ново време. – В: Култура на севернокарнобатските села – традиция и съвременност. Варна, 2008, 208-221.
Демирев, В. Тракиецът преселник и неговата етнокултурна самоопределеност. – В: Тракиецът и неговият свят. Материали от VIII-та Национална конференция на българските етнолози – Хасково‘95. Т. София, 1997, 111-121.
Иречек, К. Етнографически променения в България от основаването на Княжеството. – СбНУ, кн. V. София, 1891, 500-517.
История и култура на Карнобатския край. T. 1 (1991), Т. 2 (1992), Т. З (1993), Т. 4 (1994). София.
Иширков, А. Областното име Загоре или Загора в миналото и сега. – ИНЕМ, V, 1925, 80-89.
Кирова, М. Тракия и образът на тракиеца в народоведските съчинения на Антон Страшимиров. – В: Colloquia Comparativa Litterarum, Годишник за сравнително литературознание и балканистика, 2018, vol. 4, № 1.
Колева, Кр. Езиковата ситуация в севернокарнобатските загорски села. – В: Култура на севернокарнобатските села – традиция и съвременност. Варна, 2008, 182-194.
Младенов, М. Названия и прозвища на групи българско население (образувани по техни говорни особености). – Известия на Института за български език, кн. XII, 1965, 199-222.
Милетич, Л. Старото българско население в Североизточна България. София, 1902.
Момчилов, Д. Поселищното развитие в Карнобатския край през XV-XIX в. по археологически данни. – В: История и култура на Карнобатския край. T. 3. София, 1993, 95- 163.
Райчевски, Ст. Етнографските (регионалните) групи в Странджа. – Българска етнография, 1991, № 2, 34-40.
Ракшиева, Св. Истинските тракийци. – Българска етнология, 2000, № 2, 5-30.
Ракшиева, Св. Етнографски групи и граници в Тракия. – В: Тракиецът и неговият свят. Т. 2. София, 2004, 5-27.
Черкезова, М., С. Райчевски. Историческа и етнографска характеристика на Странджа от средата на XIX до началото на XX в. – В: Странджа. Материална и духовна култура. София, 1996, 7-22.