Една от основните групи старо местно българско население в днешните ни североизточни краища са т. нар. капанци. Названието се използва до наши дни като ендоним от представителите на тази група и въпреки че има конотации и на шеговит епитет, употребата му определено е свързана с чувство на гордост и престиж. Така например авторите на тома от поредицата регионални етнографски проучвания на България, посветен на капанците и издаден през 1978 г., пишат: „Все още груповото капанско самосъзнание у най-възрастното поколение внася известен нюанс в общоетническото – капанците се смятат за „по-големи, по-същински българи” от останалите локални групи в Разградско, с които съжителствуват”.
До днес тази група българско население се радва на засилен интерес от страна на външни за общността хора, на редица инициативи във връзка с тяхната културна традиция, многобройни опити за търсене на произхода им и за изясняване особеностите в облеклото, говора и пр. Понастоящем в с. Садина, общ. Попово, обл. Търговище, и в с. Гецово, Разградско се провеждат събори на капанците. Тук се представят самодейни състави и различни други изпълнители от селища, чиито жители по такъв начин изявяват паметта за своята местна идентичност, но същевременно и формират такава.
Капанците обитават двадесетина селища от днешните Разградска, Търговищка и Русенска области, групирани по крайбрежията на реките Бели, Малки и Черни Лом. Един от първите и най-ревностни изследователи на капанците – етнографът проф. Иван Коев, родом от с. Топчии, изброява техните средищни центрове в Разградско: Каменово, Топчии, Дряновец, Осенец, Кривня, Сеново, Хлебарово, Езерче, Гецово. През тридесетте години на XIX век от жители на старите капански центрове са основани няколко села в Силистренско.
Както отбелязва езиковедът М. Младенов, старото коренно население в капанските села почти два века контактува с придошлите от района на Стара планина балканджии и между техните говори се осъществява интересна интерференция. В тази връзка, отбелязва авторът, особено внимание заслужава диалекта в селата Тетово и Юпер. „По най-съществените си белези говорът в тях не е от мизийски, а е от балкански тип”. Етнографските материали от тези две села обаче свидетелстват за уеднаквяване с културната традиция на съседното капанско население и въпреки че по-консервативните диалектни данни сочат, че основната маса заселници в Тетово и Юпер са дошли от балканските райони, в историческата памет на населението няма спомен за това и то се смята за местно, коренно.
Според информацията на Стоян Цонев от сайт за историята и културата на с. Садина, Поповско: “първото известно писмено сведение е от 1640 г. в данъчен регистър за с. Равно, в който е включен пришълецът Стоян Капанец, но повечето познати ни днес техни селища са упоменати още в първите, изготвени непосредствено след нашествието, османски документи, т.е. капанската общност доказано е заемала същата територия около Ломовете по време на българското царство”. Освен това за периода XIV – XX век повечето капански села се срещат в историческите документи със своите български имена, което също говори за добре запазена селищно-демографска структура.
Известни са многообразни опити за тълкуване на името капанци – „от древното племе „Капан” (капанци), от думата капан – капанците, водени от Крум, направили капан на Никифор Геник или самите те, защитавайки старата вяра, били окапанени от Борис Михаил, от титлите жупан, капакаган, капкан, от друго название на куманите – кипчаци (капчаци – капанци), от капищата, в които свещенодействали, даже и от капата, която носели или от турската дума „kapanik”, означаваща затворен, преносно – неприветлив, с която нашествениците напълно основателно нарекли завареното население”. По думите на този автор, “Сред самите капанци се разпространяват разностранни версии не само за названието, но и за потеклото им, имащи повече митологичен характер – започвайки от легендата, че то идва от тракийското племе кробизи, обитавало долините на Ломовете и се премине през готски, келтски, алански, скитски, аварски, печенежки, кумански и славянски хипотези, за да се стигне до най-тиражираната – за пряката и чиста наследствена връзка с Аспаруховите оногундури”.
Една от версиите за произхода на названието на тази група се основава на преданието, ползващо се с широка известност в миналото и днес, че то произлиза от „капките-сълзи, избродирани по дрехите, още повече, че женската риза е наречена „капанка”, а капанците и съседното им старо добруджанско население – гребенците, също получили наименованието си от елемент на носията, наричат метода на шиенето „капане”. Като контрааргумент Ст. Цонев добавя, че „етнографската група е обособена много преди въвеждането на специфичното „шити” и е по-логично характерната дреха да е обозначавана с името на общността, а не обратното”. Тук би могло да се поспори дали специфичната старинна техника за изработката на везаните ризи, а не бродирането, което е по-ново, може да има отношение към формирането на наименованието и отграничаването на групата именно по този културен белег. По-натам в текста си авторът добавя и всъщност прецизира данните за характерния бод, използван за нашиването на ризите: „Ако се тръгне от името на специфичния бод, който се използва при изработването на мъжката риза и на основната женска дреха „капанка”, известен като „куманец”, „куманче” или „куманско шити”, а също и „куманцко капане”, може да се стигне до неопровержимия извод, че в капанския живот задължително има куманска намеса – най-малко културно или битово влияние, възможна е някаква степен на асимилиране, т.е. претопяване в заварената капанска среда на част от считаните за много красиви руси, светлооки, европеидни пришълци, но не и куманско начало – шевът се е появил допълнително, много след обособяването на капанците и заселването им по нашите места, иначе нямаше да бъде специално запомнен като „кумански”, т.е. чужд”. Известно е, че везането, шиенето е най-старияt начин за украса на облеклото, най-вече по откритите части на ризата и горните дрехи като сукмана и пр., което не е в дисонанс с евентуално старинно название, основано именно на такъв елемент от дрехите. Нещо повече, някои изследователи дори допускат паралел между мотивите на шевиците и остатъци от племенни татуировки.
Разсъжденията на Ст. Цонев са оправдани що се отнася до определението „кумански”, но те не биха могли да се отнесат към самото „капане” като техника, за която се спомена, че е старинен начин за везане и към названия като ризата “капанка”, „черното капане”, „капанци” и т.н. Като наименование на техника за украса или за части от облеклото то добре кореспондира с названието на гребенците – друга, съседна с капанците, група старо българско население в Североизточна България, чийто произход отново се свързва с част от облеклото им – женското забраждане във вид на петльов гребен. Показателно е и това, че най-често капанците сочат тази шевица като свой отграничителен белег от съседите им хърцои, т.е. елемент от облеклото е в основата на груповата принадлежност.
В същото време трябва да се спомене и бележката на М. Младенов, че версията за произхода на името на групата от това на женската риза „капанка”, извезана на капки, на точки, трябва да се съпостави с данните за други думи с близко фонетично звучене, но и значение. Така например, румънската авторка З. Михаил прави сравнение между румънското „chepeneag” и турското „kapanik”, както се наричали мъжките ризи до кръста.
Като цяло традиционното женско облекло у капанците, както и това на останалите групи местно население в Североизточна, а и цяла Северна България, е локален вариант на носиите от т. нар. двупрестилчен тип. Според авторите на регионалното етнографско изследване за капанците, осъществено през 70-те години на ХХ в., най-близки негови аналогии са костюмите от Габровско и Троянско, а също и носията на старото местно население от Силистренско, т. нар. гребенци. „С груповата си специфика, пишат изследователите, се отличава и колоритът на местното женско облекло, изграден чрез контрастното противопоставяне на тъмни (почти черни) и бели цветове”. Тук те изтъкват и характерното за периода, който изследват (края на XIX – нач. на XX век) полихромно украсяване на жилището с различно оцветена глина, както и връзката между двете помещения с общо огнище. Въпреки откроените различия, авторският колектив на Сборника „Капанци” изказва мнението, че културната традиция на тази група българи по характер и структура „е почти идентична с културата на хърцоите (в тесния смисъл на думата) и много близка до тази на гребенците и шиковците. Следователно може почти със сигурност да се твърди, че народната култура на старото българско население в Североизточна България, т. нар. полянци, е единна”. Тук се прокрадва мисълта за отъждествяване или по-скоро за назоваване на целия масив от коренните местни жители на равнината на север от Стара планина, въпреки локалните им различия, с термина хърцои или полянци, което е характерно за техните първи изследователи като Л. Милетич и др. Подобно становище е прието и у авторите на Български диалектен атлас.
Литература
Ангелова, М. Хърцоите в Разград и Разградско и техният говор. – Известия на семинара по славянска филология (ИССФ), кн. 7, 1931, 120-121.
Боев, Е. Междубългарски наименования, прозвища и прякори. София: Тангра, 2006.
Боев, П. Произход на капанците и хърцоите по антропологични данни. – Българска етнография, 1984, № 3, 36 – 40.
Български диалектен атлас. Том 2. Североизточна България. Статии, коментари, показалци. София, 1966.
Василева, М. Демографски процеси в Добруджа от края на ХІV век до 40-те години на ХХ век. – Добруджа. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. София, 1974, 9-21.
Велева, М. Двупрестилчената носия. София, 1963.
Капанци. Бит и култура на старото българско население в Североизточна България. Етнографски и езикови проучвания. София, 1985.
Коев, Ив. Облекло и жилище на старото население в Разградско. – ИССФ, 1948, кн. 8-9.
Милетич, Л. Старото българско население в Североизточна България. София, 1902.
Милетич, Л. Източните български говори. – СбНУ, том ХХІ, София, 1905.