На базата на историко-демографски, езикови и етнографски данни отдавна е утвърдено становището за загорците като старо полянско мизийско население, преминало по старопланинските проходи през началните векове на османската власт от Провадийско, Шуменско, Новопазарско в районите на днешна Югоизточна България чак до околностите на Одрин и Цариград. Един от първите автори, който говори за такива размествания на население от север на юг, е Константин Иречек. Той свързва тези демографски промени с нарастването „на българския елемент на юг от Балканската верига и същевременното му намаляване на север” в първите столетия след османското нашествие. След него Любомир Милетич също причислява споменатите селища към т. нар. „загорски клин” с посока североизток – югоизток, като най-вероятно за пръв път употребява и самото понятие. Описвайки подробно границите между техните селища, Г. П. Аянов сочи загорците и рупците като основните обитатели на равнината, които постепенно се заселват повторно там след турското нашествие.
Северният пояс на т. нар. „загорски клин” обхваща около двадесетина населени места в района на Карнобат, Сунгурларе и Бургас, а също така и няколко села от Сливенско и Ямболско (в Карнобатско: селата Подвис, Прилеп, Костен, Лозарево, Климаш, Невестино, Сигмен, Искра, Огнен и Терзийско; в Сливенско: с. Трапоклово, Драгоданово и Горно Александрово; в Ямболско: Стралджа, Зимница; в Бургаско: с. Караново и Русокастро). По северните склонове на Странджа загорско население обитава областта, позната като Равна гора. Това са селата: Черноморец, Росен, Извор, Зидарово, Равна гора, Габър, Раков дол, гр. Грудово, Дебелт.
Силно смесени със старо балканско население в миналото са загорците, които живеят в селата от западната част на Стара планина и Котленския балкан.
За произхода на селищата от т. нар. загорски клин са изказвани и други мнения. На базата на свои проучвания известният български езиковед проф. Беню Цонев формулира тезата за стария тракийски произход на загорското население, което в първите години на османското нашествие преминава от земите на Тракия към североизточните български краища, а по-късно се спуска обратно на юг от Стара планина. Ето защо той говори за „рупаланщини”, „рупщини” в диалектите от Шуменско. Тази теза, но само в определен смисъл, съвпада с изказаното въз основа на диалектоложки и исторически данни становище за оттегляне и укриване на старото местно население от Тракия по време на османската офанзива в околните планини и повторното му слизане и установяване в низината след един-два века. Изразено по повод книгата на Л. Милетич за съдбата и характеристиките на старото българско население в Североизточна България, мнението на Б. Цонев предизвиква спор между двамата именити учени, който се оказва особено ползотворен в по-нататъшния развой на българската диалектология, формулирайки нейни централни проблеми и теми.
По-късно, имайки предвид получените данни от проучванията за Български диалектен атлас (най-вече за т.нар. съртски селища на запад от Провадия), авторите на том втори от тази поредица са склонни да се присъединят към становището, че „движението на старото мизийско население на юг през Балкана и образуването на т. нар. загорски клин в Тракия е било предшествано от преселване на тракийско население в Дунавската равнина”. Като доказателства за това те привеждат както разликите между диалекта на селата около Шумен и този в областта Сърт, така и връзката на съртския говор с южнобългарското, рупско наречие, а дори и едно предание от съртското село Черковна, според което жителите му са потомци на преселени от Беломорието в края на ХV и началото на ХVІ в. тракийци. Въпреки тези данни обаче, езиковедите ясно отбелязват смесицата, каквато представлява съртският говор между мизийски и рупски говорни особености. В свое изследване от 70-те години на ХХ в. Ст. Стойков категорично прецизира това мнение, достигайки до извода, че сочените от Б. Цонев и други автори „рупщини” в съртския диалект са всъщност стари общи черти на мизийските и рупските говори. От този факт авторът заключава, че „старите носители на съртския говор не могат да бъдат преселници от определена рупска област”. В крайна сметка в съвременните лингвистични изследвания се налага мнението за очертаване „характеристиката на говорната група на загорците в контактната зона на североизточните и югоизточните български говори”. За тази формулировка всъщност се изхожда от една по-обща и неотчетена навремето от двамата спорещи учени (Л. Милетич и Б. Цонев) закономерност, с която се отличава развоят на езика в по-старите периоди, а именно вокално-консонантното взаимодействие.
Важно е становището на автори като Л. Милетич и А. Иширков, че не са редки случаите, когато българското население отсам и оттатък старопланинската верига се обозначава едно спрямо друго все с названието „загорци”. Това ясно показва не местния, а външен за посочената общност от загорски селища произход на името, с което те са добили известност. Всъщност, така са наричани те от рупците – старото местно население в Странджа, с чиито селища загорските граничат в северните склонове на планината. Някои изследователи и местни краеведи установяват, че в миналото терминът загорци се среща сред населението в Карнобатско за обозначаване на момите-жетварки (загорките), които слизат на групи от балканджийските села (т.е. от района на Великотърновско, Габровско и т.н.) и се наемат от по-богати стопани за летния стопански сезон. Прав е Милетич обаче, че тук става дума за две различни общности.
Като един от основните белези за диференциране на загорците в района на Карнобатско и Сунгурларско трябва да се посочи характерното за миналите времена женско народно облекло. В с. Подвис например може да се чуе твърдението, че жителите на околните села, които имат съществена прилика с подвиската носия, непременно са в някаква роднинска връзка със селото, защото само по такава линия, т.е. тръгвайки единствено от Подвис, подобно облекло би могло да се разпространи и другаде. Както пише местният краевед Желязко Кьосев, „за разлика от подвиската къща, народната носия на подвисци е забележителна и прочута. За селото и не само за него, тя е наследство с голяма историческа и културно-художествена стойност”. „В с. Подвис, подчертава авторът, не е запомнено българин да е слагал на главата си фес, освен тези, които са били помохамеданчвани. Калпакът винаги е бил и си останал символ на българското”. Особено впечатление и интерес буди един от елементите на женското облекло на загорците в района, а именно невестинското забраждане – т. нар. „качул” или „търпош”, което се изпълнява в сложна форма, с многобройни накити и принадлежности. Той е атрибут на булките, омъжените жени, като с възрастта постепенно се „смалява” (качулите вече не са толкова високи) и накрая съвсем отпада от прическата на най-възрастните жени.
Особено отчетливо се улавя разликата между загорското население в Сунгурларско и Карнобатско с жителите на селата Есен, Везенково и Бероново (преселени в района от Хасковско и Харманлийско), за които в с. Подвис например се регистрира названието кутрици, кутришки села. Названието произлиза от особеност в техните говори: употребата на въпросителното местоимение кутро, вместо кой. Един по-общ поглед сочи, че жителите на посочените селища, придошли в района на Карнобат след Освобождението, до сравнително късен период поддържат строго принципа на селищна ендогамия и рядко встъпват в брачни отношения с население извън своята група. Интересно е да се отбележи, че женитбите между трите села на преселниците и взаимните интензивни културни контакти помежду им се основават на факта, който самите им жители изтъкват и посочват като определящ – „че са една носия”. Не случайно в своята книга за с. Лозарево, Карнобатско, краеведът Жеко Кьосев очертава локализацията на точно определен кръг села, без да има предвид техния единен „загорски” произход, установен в по-късни научни изследвания, именно във връзка с „местните носии – както мъжката, така и женските”, които запазват своя характер и се срещат само в тези граници.
За устойчивите характеристики в говора, облеклото, песните и други особености на старото местно рупско население в Странджа, възприемани дълго време като граница между тях и останалите групи, живеещи в планината, свидетелства и песен, в която момата-рупка се оплаква на майка си, че иска да я задоми у загорците:
„... на това село далечно
на тява пусти загорци
не мога, мале, не мога
ни рубата хми да нося,
ни пясните хми да пея
ни хорото хми да играм
ни ода да си налея,
че хми е врисет с менгеме...”
Литература
Аянов, Г. П. Българи в Южна Странджа и съседните области. – Известия на Народен музей. Т. I. Бургас, 1950.
Банчева, Е. „На романя“ в Карнобатско. – В: История и култура на Карнобатския край. Т. 2. София, 1992, 174-180.
Василева, М. Демографски процеси в Добруджа от края на XIV до 40-те години на XX в. – В: Добруджа. Етнографски, фолклорни, езикови проучвания. София, 1974, 9-21.
Василева, М. Традиционни календарни и семейни обичаи в Карнобатско. – В: История и култура на Карнобатския край. Т. 3. София, 1993, 163-234.
Василева, М. „Загорска“ идентичност в традиционната обредност на севернокарнобатското население. – В: Култура на севернокарнобатското население – традиция и съвременност. Варна, 2008, 31-39.
Василева, П. Съвременното етнокултурно и икономическо състояние на селата от т. нар. „загорски клин“. – В: Култура на севернокарнобатското население – традиции и съвременност. Варна, 2008, 222-230.
Грозданова, Е. Карнобат и Карнобатския край през XV-XVIII в. – В: История и култура на Карнобатския край. Т. 3. София, 1993, 5-65.
Груев, М. Етнодемографски процеси в Карнобатския край в ново и най-ново време. – В: Култура на севернокарнобатските села – традиция и съвременност. Варна, 2008, 208-221.
Демирев, В. Тракиецът преселник и неговата етнокултурна самоопределеност. – В: Тракиецът и неговият свят. Материали от VIII-та Национална конференция на българските етнолози – Хасково‘ 95. София, 1997, 111-121.
История и култура на Карнобатския край, T. 1 (1991), Т. 2 (1992), Т. З (1993), Т. 4 (1994). София.
Колева, Кр. Лексикални изоглоси в подбалканските говори (карнобатската група). – В: Лингвистични студии. София, 1994
Колева, Кр. Езиковата ситуация в севернокарнобатските загорски села. – В: Култура на севернокарнобатските села – традиция и съвременност. Варна, 2008, 182-194.
Кочев, Ив. Любомир Милетич и проблемите на българското езикознание. – Македонски преглед, год. XIV, 1991, кн. 2.
Култура на севернокарнобатските села – традиция и съвременност. Варна, 2008.
Младенов, М. Названия и прозвища на групи българско население (образувани по техни говорни особености). – Известия на Института за български език, кн. XII, 1965, 199-222.
Милетич, Л. Старото българско население в Североизточна България. София, 1902.
Черкезова, М. Характер и специфични особености в развитието на традиционната народна култура в Карнобатския край през XV-XX век. – В: Страници от историята на Карнобатския край. Карнобат, 1983, 32-44.
Черкезова, М., Ст. Райчевски. Историческа и етнографска характеристика на Странджа от средата на XIX до началото на XX в. – В: Странджа. Материална и духовна култура. София, 1996, 7-22.