Рупците се сочат за най-старото местно българско население в обширния район, обхващащ планините Странджа, Сакар, Родопите, част от Рила и Пирин, но и Тракийската низина по поречието на р. Марица. „Нещо повече, пише А. Страшимиров, рупците прехвърлят при Серес, Струма и южно от Круша планина слизат в Солунското поле (от Кукуш на юг) прехвърлят Вардара и с малка ивица (през Емборе) стигат може би и до Костурско“. Така те обхващат и земите на Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия и Македония, които днес не са в българските държавни предели и чието население след Балканските войни масово е принудено да напусне родните си огнища.

Провадийското плато или както е по-известен този район сред местното и околното население – Сърт, Съртове (от тур. хребет, било на хълм) е разположено между реките Камчия и Провадийска. Оттук произлиза и названието на населението, обитаващо около 30 съседни селища – съртовци, съртци или съртовлии. Те представляват една от групите старо местно българско население в пъстрата етнокултурна карта на Североизточна България, включваща и многобройни новодошли маси от Източна Тракия, Балкана, Мала Азия, Македония, Западните български покрайнини през ХІХ и ХХ век. Освен съртовците, други групи местно население, са капанци, хърцои (или ерлии), гребенци, ваяци/вайковци (или еркечани), ченгенци и гагаузи. Носители на стара местна българска култура от тези краища са и т. нар. шиковци, преселени от Провадийско в силистренските села Калипетрово и Професор Иширково основно по време на руско-турската война от 1806-1812 г. и по-късно.

Границите на етнографската група торлаци, турлаци в Северозападна България започват от р. Тимок до Тодорини кукли и се простират до Белоградчишките скали на Стара планина. В административно отношение това са селищата от дн. Видинска и Монтанска област. В област Видин са селата Салаш, Стакевци, Праужда, Репляна, Гюргич, Буковец, Плещивец, Боровица, Върбово, Извос, Пролазница, Яновец, Орешец, гр. Белоградчик, Скомля, Дъбровка, Крачимир, Сливовник, Острокапци, Протопинци, Върба, Струйн дол, Димово, Кладоруб, Калугер, Бостан, Вещица, Ошане, Раяновци, Търговище, Чифлик, Чупрене, Горни и Долни Лом; област Монтана – селата Превала, Горна лука, Митровци, Железна, Мартиново, гр. Чипровци, Копиловци, Дълги дел, Дива Слатина, Говежда, Котеновци.

Хърцоите са една от групите старо българско население в Северна и някои райони на Североизточна България, разположени най‑вече в селищата около градовете Бяла и Русе. Те се срещат и по на запад в Търновско, а на изток – около района на гр. Разград. Техни съседи и много близки по своите културни и езикови характеристики на север са капанците. Някои по-стари автори дори говорят само за хърцои, имайки предвид именно тези две групи българи. По-късно капанците са идентифицирани като отделна и дори ярко обособена група население, но обозначаването на цялото полянско население на север от Балкана с по-общото определение хърцои не отпада напълно.

Подписването на Одринското примирие от септември 1829  г. след поредната руско-турско война дава тласък на масова емиграция на населението от Провадийско, Разградско, Варненско и най-вече от Тракия към земите на тогавашната Руска империя. Някои групи от този огромен поток се установяват в Силистренско, недостигайки руската граница, поради факта, че тези райони, според договора, остават под руско управление. Други групи от преселенската вълна достигат до желаните нови територии в областта Бесарабия, но поради суша, неплодородни години и пр. не могат да свикнат с новите условия и се завръщат обратно в българските предели. В Добруджа те намират свободни необработени земи, срещат свои земляци и не без намесата на турските бейове, които търсят работна ръка, се установяват по тези места.