Животновъдството, плътно обвързано със земеделието, е един от най-старите поминъци на българския народ в хилядолетното му развитие. Географските, геоморфологичните и климатични характеристики по българските земи са особено благоприятни за животновъдството и преди всичко за пастирското стопанство и овцевъдството. Отглеждането на добитък е едно от главните занимания и поминъци на хората още от праисторията.

Обект на внимание тук са трудовите миграции на българските овчари, ангажирани в системата на подвижното скотовъдство, означавано в научните изследвания с термина трансхуманс. Тази форма на подвижно животновъдство достига своя разцвет по българските земи в края на 18 и през 19 век и е най-добре документирана за периода от средата на 19 до началото на 20 век. За нея е характерно целогодишното отглеждане на стадата на зелена паша, под контрола и грижите на специализиран пастирски колектив (състоящ се само от мъже) и двукратните миграции между два вида сезонни пасища – летни и зимни, разположени в две алтернативни географски, климатични и екологични зони – равнината и планината.