В повечето обобщаващи трудове по история на етнографията се разграничават четири главни периода, съвпадащи с основните етапи на обществено-политическото развитие на България.

Първи период: от началото на XIX век до създаването на Княжество България и Източна Румелия през 1878 г.
Първият период, период на събирателска и проучвателна дейност през Възраждането, се определя като „национално-романтичен“, „патриотически“ (Шишманов, Тодоров и др.) Концентриран израз на зараждащото се българско национално самосъзнание е „История славяноболгарска“ на Паисий Хилендарски. Емоционалният апел на Паисий чрез познаването на историята да се развие национална идентичност е свързана и идеята за еманципиране на българите и извоюване на самостоятелна държава.

След Освобождението българската етнография се развива и разгръща в две главни направления – събирателско и научноизследователско. И това е напълно естествено – в новата ситуация събирането и изучаването на народното творчество стават предмет на системна и организирана дейност. Значителен принос в развитието на науката има периодът на Възраждането, който се дефинира като патриотично-романтичен.

Националният център за нематериално културно наследство (НЦНКН) е специализираното звено към Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН (ИЕФЕМ–БАН), чиято задача е цялостно документиране, съхранение и популяризиране на фолклорните традиции, както и документацията, свързана с опазването на нематериалното културно наследство. Центърът се състои от Архив и Библиотека. След основаването на Института за фолклор през 1973 г. е създаден сектор „Научна документация”, който през 1989 г. получава статут на национален център с названието „Национален център за събиране и съхранение на българския фолклор” (с решение на Президиума на БАН от 24.03.1989 г.).