Под „македонци“ в съвременната българска етнология се разбират няколко големи групи от население, пръснато по цялата територия на страната: етнографската група на македонците, населяващи Югозападна България; потомците на преселниците и бежанците от Егейския и Вардарския дял на географската област Македония, пръснати по всички големи български градове, често населяващи т. нар. „Македонски“ или „Бежански“ квартали, както и съвременните граждани на Република Северна Македония, заселили се в България през последните три десетилетия.

Като етнографска група, част от българския народ, македонците населяват територия, която на изток и север граничи с Шопската етнографска група, на юг – с Егейско море, на запад – с р. Дрин и Албанските планини. Тези граници се определят според най-използвания критерий в българската етнография, т.е. според географския район на обитаване (срв. статията „Етнографска група“ тук). В етнографско отношение, според Хр. Вакарелски, етнографската група на македонците се подразделя на по-малки регионални групи: бърсяци (в регионите на Битоля, Охрид, Прилеп, Велес), мияци (в Дебърско), мърваци (в Струмско при Мелник), ести (Дебърско), дуйки (Тиквешко), пуливаковци (западната част на Солунската равнина) и др. Това, което обединява в етно-културна цялост населението на тези региони, е общото название „македонци“, с което го наричат останалите групи население в България и съседните балкански страни, за да обозначат произход от географската област Македония. Като етническо самоназвание, обаче, „македонци“ се използва от населението в Република Северна Македония и много рядко – в останалите й дялове. Същото се отнася и за различните комбинации от езикови (диалектни) и културни маркери, посредством които изследователите (лингвисти, географи, етнографи, историци) се опитват да идентифицират едни или други групи население на Балканите като „македонско” – такива единни критерии, покриващи всички изброени региони в България, Сърбия, Гърция и Северна Македония, няма. Опитите в миналото някои от особеностите на народната култура да бъдат разпознати като национални маркери и доказателство за народностна принадлежност (срв. за задругата и славата у Цвијић, за курбана – у А. Селищев) не издържат научна критика, доколкото в разнообразни варианти са разпространени и сред съседните балкански народи.

От етнографско гледище, в предмодерната епоха съществуват някои общи черти в традиционното облекло на населението от различните краища на Македония. Женското облекло по кройка навред е саичено, с богата украса, постигната чрез везане на ризата и на по-голяма част от горните дрехи. Характерна особеност на женското облекло е махрамената покривка на главата в някои от северозападните части на македонската група. Мъжкото облекло е чернодрешно, при което потурите са нешироки, с клиновидна кройка, като крачолите им в долния край са широки и къси до под коленете. Само в Дебърско облеклото е белодрешно, с широки в горната си част потури и с дълги и тесни от колената надолу крачоли.

Като население на Македония – средищна историко-културна област в централната част на Балканите, македонците са известни в балканската етнография и с една друга своя особеност: поради оскъдния си аграрен поминък в родния край, още през първата половина на ХІХ век мъжете от тези региони ежегодно се отправят в съседните по-близки и по-далечни области на Османската империя, в България, Сърбия, Румъния, Франция и Америка, а в по-ново време – и в Австралия и Нова Зеландия (за по-дълги периоди), по традиционните гурбетчийски/ печалбарски маршрути, често без да се съобразяват с изкуствените конструкции на Новото време, наречени „държавно-политически граници”. На гурбет македонците упражнявали редица занаяти – зидарство, иконопис, хлебарство, бозаджийство, производство на млечни продукти, търговия и др.

В българската етнография и историческа наука са утвърдени тезите, че т. нар. „Македонски въпрос“ се появява в политиката на балканските национални държави след Берлинския конгрес (1878) и негова същност е проблематизираното бъдеще на македонските българи, откъснати от новосформираната българска държава. Идеите за отделянето им от освободилата се българска национална общност посредством идеологията на македонизма идват отвън, като за първи теоретик на етническия македонизъм се приема сръбският учен и политик Стоян Новакович. Етническият македонизъм късно навлиза в идеологията на национално-освободителното движение в Македония, като постепенно измества идеята за гражданска македонска идентичност и етническо равноправие, създадена в края на XIX век и залегнала в програмите на ВМОРО. През 30-те години на ХХ век македонизмът е превърнат от Коминтерна в целенасочено действаща политическа доктрина, вградена в официалната идеология на създадената през 1944 г. Социалистическа федеративна република Македония в рамките на ФНР Югославия. Опитите на отечественофронтовската власт в Народна Република България да наложи през периода 1944-1948 г. на населението в Пиринска Македония по политически път нова македонска национална идентичност, са изоставени след прекъсване на отношенията между Коминформбюро и Титова Югославия (1948). От 1991 г. Република Северна Македония е самостоятелна държава, чиито жители определят себе си като „македонци“.

Литература

Вакарелски, Хр. 1942. Групи на българската народност от битово гледище. – Известия на Българското географско дружество. Кн. 10, София, 236-258.

Димитров, А. 2011. Раждането на една нова държава. София.

Колев, Н. 1987. Българска етнография. София.

Цвиjић J., 1931. Балканско полуострво и jужнословенске земље. Књ. друга, Београд.

Hristov, P. 2002. Use of the Holiday for Propaganda Purposes (the “Serbian” slava and/or the “Bulgarian” sabor). – Ethnologia Balkanica, 6, 69-80.

Hristov, P. 2010. Trans-Border Migration: the example of Western Macedonia. – In: Krasteva, A., A. Kasabova and D. Karabinova (Eds.). Migrations from and to Southeastern Europe. Ravenna, Longo Editore, 141-150.

Maxwell, A. 2007. Slavic Macedonian Nationalism: From ‘Regional’ to ‘Ethnic’. – Ethnologia Balkanica, vol. 11, 127-154.