Съвременните българските общности (наричани най-често българи в чужбина, както и български граждани извън Република България) представляват пъстра мозайка от различни групи, подгрупи и обособени групи население. От гледна точка на своята етнокултурна, етнографска, конфесионална и/или езикова характеристика те се различават съществено помежду си. Съвременните български общности зад граница се формират като резултат от постъпателно заселване, започнало в следствие на промените в България през 1989 г. и рухването на тоталитарния режим в страната. Като причини за миграцията и създаването им изиграват фактори като високия жизнен стандарт, добрите условия на живот, увеличаващия се процент на източноевропейска емиграция, споделения положителен опит на други сънародници в страните от Западна Европа и САЩ, както и влиянието на световната икономическа криза върху местната икономика и трудов пазар в сравнение с България.

Общностите на българите в Централна Европа – в Австрия, Полша, Словакия, Унгария и Чехия – се формират и утвърждават по сходен начин. Механизмът на тяхното формиране е един и същ, в следствие на няколко миграционни вълни от България през XX век. Те най-общо могат да се обобщят като “градинарски“ – това са първите заселници от средите на пътуващите градинари-гурбетчии от края на XIX до средата на XX век. Те оформят ядрото на първата генерация емигранти във всяка една от споменатите страни в Централна Европа. През втората половина на XX век в следствие на междудържавните спогодби между бившите социалистически държави има нова миграция. Всички тези вълни имат икономически и социален характер, като изключение прави само вълната от политически мигранти в Австрия по време на социализма. Българските градинари са известни в цяла Средна Европа. След края на Втората световна война една част от тези пътуващи градинари усяда за постоянно в държавите-приемнички и така полага основата на българските общности в страните от Централна Европа.

На територията на съвременните държави Молдова и Украйна, в историко-географските области Бесарабия, Таврия и Крим се намират едни от най-големите компактни български общности в чужбина, формирани през втората половина на XVІІІ в. и средата на XІX в. Масовото преселване и установяването на българите в пределите на тогавашната Руска империя става най-вече вследствие на честите руско-турски войни от XVІІІ – XІX в. и протича на две големи вълни: след войната от 1806-1812 г. и след тази от 1828-1829 г. Руската политика за привличане на заселници се осъществява с издаване на царски манифести, гарантиращи на новодошлите известни права и привилегии и то на фона на съществуващото в държавата крепостно право.