Според народните представи душата има два образа, които са така тясно свързани, че отделно не могат да съществуват – сянка и дъх. Сянката се вижда, когато свети слънцето и грее месечината, а дъхът (дихание, душа) се вижда, когато е студено. Ако се вземе сянката на човека, например ако се зазида в основите на някой строеж, диханието не може без нея и човек умира.

Според народните представи задгробният живот е продължение на настоящия. Като издъхне болният, тялото му остава на земята, а душата му отива на оня свят. Вярва се, че душата съществува в същата форма като мъртвото тяло, дори е облечена в същите дрехи, с които човекът е погребан.

Обичаите и обредите, свързани със смъртта и погребението, са най-консервативните от семейните обичаи. При тях връзката между обредна практика и вярване се съхранява най-дълго време. Според народните представи съществуват разнообразни признаци и случки, които предвещават смърт в семейството, както и определени сънища, чието тълкуване се възприема като прокоба за смърт. Сред тях са появата на змия в двора или къщата, кацането на бухал или кукумявка в двора, когато кокошка пропее като петел, снасянето на яйце без жълтък, пукането на гредите на къщата и мн. др. За неутрализиране на прокобата се предприемат различни символични противодействия.

За всеки покойник след погребението се правят помени с посещение на гроба до навършването на една или 3 години след смъртта. Православните христяни извършват помен за покойните си роднин на третия, деветия, двадесетия и четиридесетия ден след смъртта, които наричат съответно третини, деветини, дваесе и четиресе.

Изследователските търсения на етнолозите в областта на обичаите при смърт и погребение у мюсюлманите дават основание да се предположи, че те представляват синкретично единство между ислямски погребален обред и един архаичен пласт от традиционни представи и практики.