Гребенците са една от групите старо местно българско население в Североизточна България. Пишейки за огромните размествания на населението в района на Добруджа по време на честите руско-турски войни от XVIII и XIX век, акад. Ст. Романски, отбелязва: „При това, спазили са се и остатъци от старото местно население в Добруджа, именно в Силистренско, гдето те се различават добре по своя език, както и по своето облекло, от останалото българско население по тия си особености, както изобщо по характерните черти на своя бит, със старото население в Шуменско и Разградско. Те са известни обикновено под име „гребенци”, както са наречени от околното население по една особеност в облеклото, а именно че младите булки до неотколе носели на главата си „качул от смола”, направен като „гребена” на петела. Инак те се наричат също „елийци”, което ще рече „земляци, туземци, местни жители”. Такива „гребенци” се намират в редица крайдунавски села в Силистренско и Тутраканско: Попина, Ветрен, Сребърна, Айдемир, Калипетрово, Малка Кайнарджа, Гарван, Ходжакьой, Кадъкьой, Спанцов, Сарсъилар, Старо село (Старсмил), Белица, Денизлер, Брешлен, и Алмали, от които предпоследното се пада извън новата добруджанска граница, а последното – в границите на Северна Добруджа.

По-нататък големият наш учен добавя: „Преди стотина години селата с такова старо българско население били много повече, отколкото днес. Изследвайки историята на българските поселища отвъд Дунава във Влашко, можах да установя, както по разпит на населението, така и въз основа на архивни материали, че жителите на двете големи български села Чаку и Чоканещ при Калараш, па и на много други български села в Илфовския (Букурещкия) окръг, както въз Дунава към Олтеница, така и навътре към Букурещ, произхождат не само от изброените „гребенски” села, но и от други, в които старо местно българско население не е могло повече да се удържи. Такива „гребенци” са населяли някога и селото Доймушлар, изселени отвъд Дунава най-вече в с. Чоканещ, отдето почнали да се възвръщат в ново време. Също Оряхово (Долно Ряхово) и Български Косуй, чието някогашно население намираме в някои села във Влашко, покрай дунавския бряг (Улмен, Сурлар) или по-навътре (Луйка, Пърлита и др.). Такова население е имало и в с. Каземир, ала по време на руско-турската война 1828-1829 г. то също се изселило във Влашко, най-вече в с. Чаку. Също така и днешното великоруско село Татарица, на запад от Силистра, до това време е било населено все с такова население, чиито дири се откриват в отсрещните села Пърлита, Чаку и др. Такова е било и голямото с. Алфатар, чието старо население пък се изселило най-вече в 1774 г. в с. Ольшанка, Херсонска губерния, ала част от него останала до 1828 г., когато се пръснала през Дунава във Влашко, а няколко семейства се заселили в с. Гърлица в Северна Добруджа”.

Както вече стана дума, според данните на Ст. Романски, специфичното невестинско забраждане, с форма на извит назад гребен (наричан още скуфия), става нарицателно име за цялото население. Особено колоритно е описанието на този елемент от женското облекло, което е оставил Илия Блъсков, пишейки за гребенците в сп. „Градинка”: „Види са, че тези хора са зват гребенци, по този гребен, що носят младоженките над короната на главата си; той твърде прилича на гребена на петлите. Този гребен е сплескан от плъст, облечен с червено сукно; под короната на този гребен прибират и натъкват сичката си коса тъй затегнато, щото из отзад, по голата им шия, можят да се причетат подигнатите пъпчици от косамът. Косата, гребенът и короната се поддържат с топчести игли. На една глава има до 100 такива игли. От двете страни на короната, под ушите им, висят дълги нанизи от пори, едри, дребни, вети, нови, желти, бели. Такъв гребен, такъв наниз носят само младите булки доде са наскоро уженени. Момичетата ходят гологлави с хубава оплетена коса, над която провесват дълъг червен ширит, напъстрен със сякакви дребни бели пари”.

Интересно е да се спомене, че терминът, с който гребенци обозначават целия комплект облекло, е дрипи. Дрипите на гребенката се състоят от риза, опасана в кръста със задна завеска, наречена пищимал, с предна престилка и опасче. За различни възрасти, сезони, трудови процеси, при участие в празници и обреди костюмът се допълва от определени части със специфична функция, както например са връхните дрехи, сложното невестинско забраждане, разнообразните накити, различните средства за обуване и др.

През 1875 г. в сп. „Градинка” Илия Блъсков пише за гребенците и следното: „Гребенците казват на другите си съседи българи шиковци или черни българи и досега йоще те нито дават момиче на шиковците, нито зима от тях”. Той споменава и това, че на Тримирния понеделник те имат обичай да правят кукери и ходят да играят по къщите. „Често ще видиш у тях, допълва авторът, жените да раздават някакви си медени пити”, за да се предпазят от болести като чумата и холерата.

Литература

Блъсков, Ил. Гребенци. – В: Градинка, № 3, 1875, 2-5.  

Василева, М. Демографски процеси в Добруджа от края на ХІV до 40-те години на ХХ век. – В: Добруджа. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. София, 1974, 9-21.

Генчев, Cт. Народната култура в Силистренско и нейното етнографско значение. – В: Дорусторум-Дръстър-Силистра. София, 1978, 68-80.

Романски, Ст. Народностен характер. – В: Научна експедиция в Добруджа, 1917 г. Доклади на университетски и други учени. Съст. П. Петров. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. II. изд. София, б.г. (1994).