Представите за змея са добре застъпени в българската народна митология. Той е познат с названията змев, аджер, аждраха, шаркан. Определението за него е „огнен змей”. Произходът му се извежда от голям смок или от шаран, невидяни от човек 100 години, или от смок, доживял 40 години. Змия може да се превърне в змей и ако изяде себеподобно – „змията доде не погълне друга змия, змей не става”.
Свързва се с атмосферни явления като облаци, дъжд, вятър, суша. В миналото се вярвало, че змеят е стопан закрилник на селското землище и на неговото плодородие. По време на буря човекът змей спи, а духът му ходи по облаците и пази. Противници са му халата и ламята, срещу които пуска стрели. Според народните представи при битка в облаците змеят може да падне. Тогава в продължение на 40 дни хората му носят мляко, докато оздравее и отново хвръкне в облаците.
Змеят се описва като дебела шарена змия с човешка глава. В Северозападна България преобладава представата, че е гущеровиден. Според представи от Западна България и Родопите змейовете могат да бъдат орли. Денем змеят е змия, а през нощта е млад красив момък. Понякога съчетава териоморфни и антропоморфни белези – от кръста нагоре е човек. Змейската кожа (риза, ризница) може да се сваля и облича. Чрез нея змеят придобива териоморфен или антропоморфен вид. Змеят се описва и като силен едър млад мъж с криле. Често се описва като огнено кросно. Може да се превръща и в предмети.
Змеят обитава пещери във високите каменисти върхове на планините. От топонимията са познати змееви дупки, които се свързват с предания за змейове. Като тяхно пространство се посочват и големи стари дървета. Всеобщо разпространено е вярването, че змеят посещава девойката в нейната къща.
Появата на змея е свързана с пролетно-летния сезон. Той отвлича моми на някой празник: Връбница, Великден. Отвлечената от него девойка ражда дете, което е момче. Змеят е особено чувствителен към някои билки: вратика, комунига, синя тинтява. Ако полеят любената от него мома с тях, змеят я разлюбва.
Любените от змей в народните песни са винаги девойки, а в неприказната проза – и жени. Той не може да залюби моми, които са преминали през обредите лазаруване и кумичене. Любените от него са болнави, за човек, който вехне, казват, че „змейове го любят”.
По-рядко в българската народна митология се среща образът на змеица. Той се открива основно в митическите песни, но е познат и от разкази (Странджа). В животинския си вид змеицата е мечка стръвница, а в човешкия – девойка. Змеицата, подобно на самодивата, се влюбва в овчар и му помага. Понякога майката на овчаря успява да раздели сина си от змеицата чрез билки.
Разкази за появата на змей са записвани на различни места в страната през XX век. В наши дни представите за това митично същество са запазени в приказки, песни и предания.
Литература
Беновска-Събкова, М. Змеят в българския фолклор. София, 1992.
Божев, С. Приказки за зли духове от Демир-Хисарско. – СбНУ № IV, 1891, 110-114.
Георгиева, Ив. Българска народна митология. София, 1993.
Гинчев, Ц. За змиевети и смоцити. – Общ труд, 1868 г. – В: Извори за българската етнография. Из българския възрожденски печат. T. 1. София, 1992, 261-263.
Горов, Г. Странджански фолклор. – СбНУ № LVII, 1983.
Ецов, Т. Приказки за зли духове от Велес. – СбНУ № XII, 1895, 160-161.
Захариев, Й. Кюстендилското краище. – СбНУ, № 32, 1918.
Змей. Змеица. Ламя и хала. Сборник с фолклорни текстове. Баева, В. (отговорен редактор). София, 2016.
Кузов, П. Песни митологически и религиозни от Татар-Пазарджик. – СбНУ № XVI-XVII, 1900, 53-55.
Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994.
Мицева, Е. Фолклор от Сакар. Разказен фолклор. – СбНУ № LXII, ч. 1. 2002.
Попов, Р. Вампирът в българските народни вярвания. – Векове, 1983, № 1, 36-43.
Попов, Р., А. Стойнев. Змей. – В: Българска митология. Енциклопедичен речник. София, 1994, 148-150.
Славейков, П. Р. Български притчи или пословици и характерни думи. София, 1972.
Тодоров, Д. Народен мироглед. – В: Капанци. Бит и култура на старото българско население в Североизточна България. Етнографски и езикови проучвания. София, 1985, 259-278.
Троева-Григорова, Е. Демоничното тяло. – В: Митология на човешкото тяло. Антропологичен речник. Съст. и научен ред. М. Георгиев. София, 2008, 257-289.
Троева, Е. Демонизираните образи на другостта. – Етнографски проблеми на народната култура. Т. 8. Съст. А. Анчев. Академично издателство „Проф. М. Дринов”. София, 2011, 151-176.