В различните части на страната са разпространени различни названия за вампира: вапир, врапир, вопер в З. България; упир в Добруджа; лемптир, лепир, литер в Средна Стара планина, Търновско, Горнооряховско; пльтеник в Северозападна и Североизточна България; бродник в Русенско; вещяр в Плевенско; тенец в Северозападна България; ycmpeл в Странджа; дракус в Родопите; опачина в Девинско; топяк в Югозападна България, областта Чеч; самодив в Сакар и някои части в Добруджа и др.
В народните вярвания вампирът е демонично същество – покойник, който не е стигнал до света на мъртвите, а е останал на границата между двата свята. Причините, водещи до превъплътяване на мъртвец, могат да са разлини. Една от тях е свързана с неспазване на общоприетите норми на прогебалната обредност – във вампири се превръщат покойниците, които не са окъпани след смъртта; не са оплакани от близки и роднини; не са опяти от свещенник. Освен това всеки мъртвец трябва да бъде внимателно пазен, така че нещо да не пресече пътя му към отвъдния свят: следи се трупът му да не бъде прескочен от някакво животно (котка, куче); да не прелети над него птица; да не се подава нещо през него. Друг кръг от представи свързва вапирясването с хора, починали от неестествена смърт – самоубийци, убити, обесени, удавили се, ударени от гръм или загинали при някаква злополука. Вампири стават и хората, чийто живот бил изпълен с прегрешения – крадците, убийците, блудниците, врачките, пияниците.
Същевременно погребалната обредност предлага голям набор мерки и ритуали, които да предотвратят превъплътяването: опалване на гроба; забиване на игла или трън от глог в корема или петата на мъртвеца; забиване на остър предмет на мястото, където е починал човекът или в гроба му (желязо, дървен кол, вретено); засяване на чесън на горба, заравяне на варени яйца в гроба и др.
Представите за вампира също са разнообразни. Според някои той е невидим дух, но понякога човек може да усети присъствието му по полъха от преминаването му или по внезапно преминала сянка. Според друга много разпространена представа вампирът прилича на надут, пълен с кръв мях, който се търкаля. Описва се и като търкаляща се рунтава глава на животно (вол, прасе). Съществува и антропоморфна представа – вампирът изглежда като човек, но няма кости и зъби, бил само кожа и кръв и вместо нос имал дупка на лицето си. Широкоразпространено е и вярването, че вампирът може да приема образ на прескочилото мъртвеца животно или да сменя образа си, превъплътявайки се в различни животни (коте, куче, прасе, теле, бяло яре, бял кон и др.).
Вампирът живее в гроба, напускайки го след залез слънце през отворила се дупка. Понеже няма кости и е дух, може да влезе през всеки процеп, дори ключалка на врата. Най-често той се връща в къщата, която е обитавал приживе, прави различни пакости – тропа по тавана, чупи съдове, разлива стомните, мори добитъка и пие от кръвта му, притиска и души спящите хора. Пропеят ли първи петли, той се връща в гроба. Ако обаче е пил много кръв и е заякнал, може да се разхожда и през деня. Вампирите, произлезли от убит човек, обитават местностите, където е станало убийството и нападат минаващите, закъснели след залез слънце хора.
Ако вампирът не бъде убит или прогонен до 40-ия ден след погребението, той става плътеник – придобива плът и кръв и е неразличим от хората. Вместо кости обаче има хрущял. Такъв плътеник обикновено се заселва на друго място, където никой не би го разпознал, и започва нов живот, като дори може да се ожени и да има деца. Такива деца имат способността да виждат вампирите и съответно да ги убиват. Според разказите плътеникът обикновено става касапин или бръснар, но по стечение на обстоятелставата не оцелява дълго – самият той или някой друг го порязва и от него остава само пихтиеста кръв.
Има два начина за спасение от вампира – той трябва или да бъде убит, или да бъде прогонен. Тъй като съботата е единствения ден, в който вампирът остава в гроба си, унищожаването му най-често става тогава. Гробът се разкопава – обикновено тялото на вампирясалия мъртвец е останало неразложено. Пробиват го с клон от глог или метален шиш и в дупката наливат вряло вино или масло. Съществуват специални хора, които могат да виждат и убиват вампирите, т.нар. вампирджии – това са децата на вампира или съботниците (хората родени в събота). Тази способност имат и четириоките кучета (кучетата с тъмно оцветяване около веждите). Вампирджиите гонят вампира нощем, като се събличат чисто голи. С брадви и ножове те обикалят селото. В Родопите вампирджиите убиват вампира с пушка, заредена със сребърен куршум. Вампирът се стрхува и от християнски символи – кръст, икони, светена вода. Светлината също е негов враг, както и водата. Смята се, че той е глупав и лесно може да бъде подмамен в реката, където се удавя. За целта хвърлят във водата пръст от гроба му и той тръгва след нея. В други случай може да бъде подмамен да напусне дома със топъл хяб, който се оставя на синур или на границата между две села, а вампирът, не знаейки накъде да тръгне, остава там.
Днес вярата във вампири все още съществува и на различни места в България могат дори да се чуят разкази от първо лице за преживени случки с вампир. Често хората отбелязват, че в днешно време по-рядко се срещат вампири, заради аутопсиите, при които трупът се разрязва, или пък заради широкото разпространение на електичеството и уличното осветление.
Понякога вярванията за вампири се смесват с представите за други подобни демонични същества, например караконджула. След бума на вампирски сюжети в литературата и киното, в последните няколко години често малки деца, отглеждани през летните ваканции на село, обединяват тези сюжети с разказаното от техните баби или дядовци, създавайки интригуващи страшни истории.
Литература
Анчев, А. Вампирите в българския фолклор. София: Леге Артис, 2008.
Вакарелски, Хр. Български погребални обичаи. София: “Захарий Стоянов”, 2008, 324–342.
Георгиева, Ив. Българска народна митология. София: Академично издателство “Проф. Марин Дринов”, 2013, 311–326.
Маринов, Д. Избрани съчинения в 5 тома. Том 1, част 1, Народна вяра. София: Изток-Запад, 2003, 313–322.
Троева-Григорова, Е. Демоните на Родопите. София: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, 2003, 32–73.
Троева-Григорова, Е. Вампир. – В: Митология на човешкото тяло. Антропологичен речник. Георгиев, М. (съст.). София: Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2016, 287–291.