Според народните представи ламята произхожда от змия, на която са отсекли главата. Ако след 40 дни тя срасне с рог от вол или бивол, започва да расте и става ламя. Голямата ламя има кучешка глава с големи остри зъби, четири крака с остри нокти, опашка, завършваща със срасналия рог. Тялото й е покрито с големи алени люспи като на риба.
В приказките ламята се нарича сура и се описва с три глави. Едната глава е лъвска, втората козя, а третата – змейска. Ламята е страшна и свирепа, появява се като мъгла и вятър и се осмисля като женско същество.
Тя живее в морета и големи езера, до чешми, в дълбоки пещери и дупки. Отличава се с лакомия, поради което названието й се използва нарицателно за човек, който яде много – „сякаш че е ламя”. Ламята заграбва плодородието – обира пшеница, просо, грозде, мляко, масло. Тя предизвиква суша и изяжда по една девойка на ден. От отсечените й глави потичат три реки: едната жълто жито, другата руйно вино, третата – прясно мляко. Според вярванията от Централна и Югозападна България ламята е противник на змея, който може да я убие.
В западните български земи са разпространени представи и за халата. В останалите области халата се среща в народни песни като метафора на буря. Халата живее по скалите, пещерите, планините, високите дървета. Тя се проявява като атмосферни явления – облак, градушка, вятър, дъжд. Описва се и като триглава голяма змия, като стара, беззъба и разчорлена жена. Халата спира водите, причинява суша и обира плодородието. Змеят може да убие халата.
Представите за ламята и халата отдавна са отпаднали от светогледа на българите и се срещат само в някои народни приказки и песни.
Литература
Беновска-Събкова, М. Змеят в българския фолклор. София, 1992.
Божев, С. Приказки за зли духове от Демир-Хисарско. – СбНУ № IV, 1891, 110-114.
Българско народно творчество. Т. 5. Обредни песни. Ред. М. Арнаудов, Хр. Вакарелски, предговор Михаил Арнаудов. 1962.
Георгиева, Ив. Българска народна митология. София, 1993.
Джуренов, Ив. Народна проза от Пазарджишко. – СбНУ № LVI, 1980.
Кузов, П. Песни митологически и религиозни от Татар-Пазарджик. – СбНУ № XVI-XVII, 1900, 53-55.
Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994.
Поп Иванов, Г. Народни песни и приказки от Софийско и Ботевградско. – СбНУ № XLIV, 1949.
Славейков, П. Р. Български притчи или пословици и характерни думи. София, 1972.
Троева-Григорова, Е. Демоничното тяло. – В: Митология на човешкото тяло. Антропологичен речник. Съст. и научен ред. М. Георгиев. София, 2008, 257-289.
Троева, Е. Демонизираните образи на другостта. – Етнографски проблеми на народната култура. Т. 8. Съст. А. Анчев. Академично издателство „Проф. М. Дринов”. София, 2011, 151-176.