Самодивите са митични същества, които в българската традиция са познати и с наименованията самовили (З. България), вили, юди (Родопите), юдафки (Пловдивско), злини (Гоцеделчевско), пери (Кърджалийско). В Пловдивско самодивите се свързват с превъплътени мъртъвци млади булки.
Една от хипостазите на самодивата – вихрушката по произход се извежда от душата на покойник. Вярването, че вихрушката е предизвикана от самодиви, е по-характерно за западните български земи, докато представата, че е душа на покойник преобладава в Източна България.
Самодивите обитават дивата природа. Те се свързват с Пирин планина и горските поляни. Често като техни се определят водоизточниците – чешми, кладенци, извори, езера. От човешкия дом те излитат през комина. Самодивите излизат лятно време. В Силистренско появата им се свързва с русалската седмица. Често в песните се споменава, че самодивите вземат мома на Спасовден. Явяват се нощем, а софрите си прави по обяд. Свързани с пролетното пробуждане на природата, самодивите имат пряко отношение към растителността. Често се локализират при стари дървета. Като самодивски цветя се определят росен, имел, здравец, бръшлян, повет. Там, където самовилите играят, тревата изсъхва. Затова кръглите места с изсъхнала жълта трева се мислят за самодивски. Това се отнася и за местата с много гъби. Вярва се, че самодивите отбягват лук, пелин, орехова шума, вратика, комунига, гороцвет, трендафил и перуника.
Най-често самодивите се описват като красиви девойки. Явяват се като три сестри. Под мишниците си имат леки криле, с помощта на които хвърчат. В песните носят имена на жени. Самодивите живеят сами, без мъже и семейства. Понякога се описват като животни и птици.
За самодивите се смята, че са невидими или се описват с бели дрехи. Във Велинградско са познати като „бели жени”. Те пеят песни, карат овчарите да им свирят, играят самодивски хора, летят по небето. Самодивите се чуват като сватбено шествие – с музика, гайди, тъпани. Любимите действия на самодивите, освен танците и песните, са къпането и миенето, ресането, люлеенето, виенето на китки.
Когато младеж хареса самодива, той отнема предмета, в който се крие силата ù – риза, гривни и се жени за нея. Помолена да изиграе самодивски танц, самодивата получава скрития от мъжа й предмет и излита през комина, като изоставя детето си. В народните песни самодивите помагат на юнаците. Стана самовила е посестрима на кавалджии и песнопойки, Дена самовила – на юнаците, Радка – на овчарите, Магда самовила – на билярките, а Смита – на дърварите. Млякото на самодивата е чудотворно. Тя кърми Крали Марко и му дава сила.
Самодивите имат предпочитания към вегетарианската храна. Те обичат мед и погачи, ядат ошав и ябълки и приготвят ястията си под стрехите, където вечерят. Умилостивяването им става като мястото, за което се предполага, че там са разболели човек, се поръси с подсладена вода. Прекосяването на местата на самодивата води до болест – парализа, кожни болести, епилепсия, полуда. Разболяват се и заветите от вихрушка хора. Традицията забранява да се носят вдигнати от вихрушката дрехи, кърпа, шапка, защото са опасни.
Самодивите са едни от най-популярните образи в българската народна митология. Въпреки че вярата в тяхното съществуване е отпаднала от светогледа, те остават част от народните песни, приказки и предания.
Литература
Ангелова, Р., Л. Богданова, Цв. Романска, Е. Стоин, Ст. Стойкова. Български юнашки епос. – СбНУ № LIII, 1971.
Българско народно творчество. Т. 4. Митически песни. София, 1961.
Беновска-Събкова, М. За русалките в българския фолклор. – Български фолклор, 1991, № 1, 3-14.
Георгиева, Ив. Под цветето на самодивите. – Българска етнология, 1991, № 3, 20-24.
Георгиева, Ив. Българска народна митология. София, 1993.
Лъжев, Г. Приказки за зли духове от Воден. – СбНУ № III, 1890, 147-153.
Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994.
Руссески, Г. Приказки за зли духове от Пловдив. – СбНУ № V, 1891, 134-138.
Стаменова, Ж. Народен мироглед. – В: Пловдивски край. Етнографски и езикови проучвания. София, 1986, 293-309.
Тодоров, Д. Народен мироглед. – В: Капанци. Бит и култура на старото българско население в Североизточна България. Етнографски и езикови проучвания. София, 1985, 259-278.
Троева-Григорова, Е. Демоните на Родопите. София, 2003.
Троева-Григорова, Е. Демоничното тяло. – В: Митология на човешкото тяло. Антропологичен речник. Съст. и научен ред. М. Георгиев. София, 2008, 257-289.
Троева, Е. Демонизираните образи на другостта. – Етнографски проблеми на народната култура. Т. 8. Съст. А. Анчев. Академично издателство „Проф. М. Дринов”. София, 2011, 151-176.