Обичайното право заема важно място в народния бит и култура. Обичайно-правните норми регулират отношенията, възникващи между хората в процеса на земевладението и земеползването; моралните и имуществено-правните отношения в рода и семейството; договорните отношения; отношенията, уреждащи придобиването, защитата и ограничаването на правото на собственост и владение; отношенията при възникване на правонарушение. Във връзка с това при разглеждането на обичайното право се очертават следните дялове: поземлено, семейно, наследствено, договорно, вещно, наказателно и съдебно право.
Някои автори смятат, че обичайното право представлява съвкупност от обичайни норми, санкционирани от държавата. Представител на това мнение сред руските етнолози е изтъкнатият специалист в областта на социално-нормативната култура А. И. Першиц.
Такова разбиране на обичайното право по мнението на друга, по-многобройна група автори, привърженици на което има както сред изследователите на обичайното право в западноевропейските страни (Bernard de Vevey, A. Flammer, N. Rouland) така и сред тези в Русия (М. Ф. Владимирский-Буданов, В. А. Александров) би следвало да се смята за неприемливо, тъй като съзнанието за юридическа задължителност на обичая се появява още преди санкционирането на обичая от държавата. Според тях обичайното право съществува като такова докато не бъде санкционирано от държавната власт и дори докато не бъде фиксирано в писмена форма.
Тук следва да се отбележи и стремежът на някои видни изследователи на българското обичайно право от края на XIX и първите десетилетия на XX век (П. Оджаков, С. Бобчев, И. Гешов, Д. Маринов) да използват събраните от тях материали по обичайно право за лансиране на идеята, че българското обичайно право трябва да служи като база на държавното законодателство.
Както става ясно от изворите и литературните източници българското обичайно право възниква на базата на юридическите обичаи на славяните и древните българи и се оформя като единна система през Х век успоредно с консолидирането на българската народност.
В Средновековна България обичайното право се използва наред с реципираното от Византия писано право, което в много случаи е неприложимо към българската действителност.
В условията на Османската империя българското обичайно право продължава да се прилага благодарение на ограниченото самоуправление, което е предоставено от османската власт на българските общини, еснафските организации и православната църква. Османската власт обаче не оформя българското обичайно право като цялостна система, уреждаща всички правоотношения в българското общество, а позволява съществуването му като право, уреждащо само отделни сектори в тях – тези, за които прилагането на османското писано право е най-несполучливо.
В резултат на всичко и в периода на османското владичество българското обичайно право не е редактирано в писмени текстове, официално санкционирани от държавата. То си остава изразено в устна форма, регламентирано единствено от приложението.
Така специфичната историческа съдба на българския народ определя и специфичен път на развитие на българското обичайно право, отличаващ се от пътя на развитие на обичайното право в страните от Западна Европа и по-специално в романоезичните страни, където през XVI век устното дотогава обичайно право бива редактирано в писмени текстове, официално санкционирани от върховната власт.
След Освобождението българското обичайно право бива отхвърлено от официалната власт в новата българска държава и заменено от реципираното от западноевропейските държави писано право. На практика обаче обичайното право продължава да съществува още дълго време успоредно с писаното право, тъй като реципираните отвън закони, създадени в напреднали европейски страни, до голяма степен не подхождат за уреждане на отношенията в българските земи.
Нещо повече, обичайното право дори оказва влияние върху реципираното писано право, най-вече върху законодателството. Това влияние се изразява преди всичко в областта на договорното и наследственото право – съответно във временно или трайно смекчаване на някои правни разпоредби в тези два дяла на правото.
Като оказва влияние върху реципираното писано право, българското обичайно право същевременно търпи влияние от страна на последното. И това влияние се изразява в системно и последователно ограничаване на неговото приложно поле.
Следва да се отбележи обаче, че ограничаването на приложното поле на българското обичайно право не става лесно и безболезнено, а по пътя на упорита съпротива и борба. При тези обстоятелства българската държава е принудена да прави повече или по-малко отстъпки на установения от обичайното право режим. Така може да се обясни продължителното прилагане на обичайно-правни институти и норми в България след Освобождението успоредно с тези на реципираното писано право.
Периодът от Освобождението до средата на ХХ век е последният период в развитието на българското обичайно право – период на съществени промени в него, обусловени от развитието на новите социално-икономически отношения, промени, които в крайна сметка довеждат до отмиране на обичайното право.
Пред вид на това изследването на българското обичайно право след Освобождението е от изключително значение за българската етнология.
В периода на социалистическите преобразувания, с колективизацията на земята в българското село през 50-те години на XX век, икономическата база на обичайното право, а именно частната и общинска собственост върху земята, бива разрушена. По този начин съдбата на обичайното право е окончателно решена. Съхраняват се някои отделни традиционни норми, напр. в областта на семейно-правните отношения, междусъседските отношения, договорните отношения, но тяхното приложение е епизодично, те не са задължителни и нямат определяща роля в живота на селското общество.
Литература
Александров, В. А. Обычное право крепостной деревни России XVIII – начало XIX в. Москва, 1984.
Андреев, М. Българското обичайно право. София, 1979.
Андреев, М., Ф. Милкова. История на българската феодална държава и право. София, 1979.
Владимирский-Буданов, М.Ф. Обзор истории русского права. Санкт-Петербург, 1888.
Першиц, А.И. Проблемы нормативной этнографии. – В: Исследования по общей этнографии. Москва, 1979, 210-240.
Bernard de Vevey. La rédaction des coutumes dans le canton de Fribourg. Fribourg, 1939.
Flammer, A. Usages ou jurisprudence coutumière du canton de Genève. Genève, 1866.
Kassabova-Dintcheva, A. Migration und Familie. Familienforschung und Politik (Am Beispiel Bulgariens). Sofia, 2002.
Rouland, N. L'anthropologie juridique. Paris, 1990.