Обичайното поземлено право включва норми, които регулират земевладението и земеползването в селската община. То се осъществява от самата община, която, базирайки се на неговите норми, регулира междуселските поземлени отношения и поземлените отношения между своите членове, т.е. определя реда на земевладението и земеползването.

В условията на Османската империя българското обичайно поземлено право се развива в средата на изостанало, предимно натурално селско стопанство. Изостаналостта на селското стопанство се отразява на неговото съдържание и функции. В най-общи линии обичайното поземлено право се характеризира със запазване на преживелици от общинното земевладение и земеползване.

След Освобождението развитието на новата икономическа система, основана на пазарната икономика, се съпровожда с постепенно увеличаване на дела на частната собственост в селската община за сметка на колективната. В същото време примитивното селско стопанство и свързаната с това бедност на мнозинството от селяните задържат процеса на разложение на селската община, който се изършва бавно и постепенно.

Основното съдържание на нормите, с които селската община регулира междуселските отношения, и след Освобождението е обусловено от правото ù да съблюдава целостта и нерушимостта на границите на селското землище.

Традициите от миналото тук се запазват почти изцяло в сферата на правото на селската община да разрешава възникващите проблеми между съседните села, свързани със земевладението: спорове за неустановени участъци в селското землище и нарушения на границите на селското землище от селяни от съседни села (преораване на земя).

По-значителни отклонения от традициите се откриват в сферата на правото на селската община да разрешава проблемите между съседни села, свързани със земеползването: паша и водопой на чужд добитък в собственото ù землище. Свидетелство за това е нарастващият брой на селата, които разрешават пашата и водопоя на чужд добитък в собственото си землище срещу определена такса. На отделни места дори селската община съвсем загубва контрол върху това явление. То се извършва стихийно. „Тука идваха от (село) Превала, а нашият добитък минаваше в Превала – никой не го гонеше, не плащахме нищо” – заявяват селяните от съседното село Горна Лука, Монтанско.

Съществено по-различни са нещата в сферата на правото на общината да се разпорежда с поземления фонд в границите на селското землище. Така след Освобождението селската община съхранява правото си над общинските земи, тя не продава общинска земя на лица, които не са жители на същото село. Що се отнася обаче до частните селски имоти, тя не може да пречи на подобни продажби, които са израз на нарастващия стремеж към частно земевладение. Местното население единодушно отбелязва пълната загуба на нейните позиции в това отношение. „Можеш да го продадеш (имота си) на селянин от друго село, общината не се меси, щом е твой, частен“ (с. Горна Бешовица, Врачанско). „Можеш да го продадеш на когото си искаш – щом той ти дава повече пари” (с. Доктор Йосифово, Монтанско).

Основното съдържание на нормите, с които селската община регулира междусъседските отношения, и след Освобождението е обусловено от правото ù да поддържа структурата на селското землище.

Традициите от миналото тук се откриват изцяло в сферата на правото на селската община да регулира ползването на общинските земи от селяните от същото село. Така и след Освобобждението селската община разрешава ползването на общинските пасища и гори срещу минимално заплащане.

В първите години след Освобождението традициите от миналото се съхраняват в общи линии и в сферата на правото на селската община да регулира разработването на общинските земи. Обикновено и в този период тя не разрешава разработването на тези земи. „Мерата (общинската земя) не позволяваха да се пипа” (с. Доктор Йосифово, Монтанско).

С течение на времето обаче това нейно право се подкопава. В края на XIX век, когато процесът на разоряване и обезземляване на селяните се задълбочава, недостигът на земя води до масово разграбване на общински земи. Начините са различни: изсичане на част от общинска гора и използуване впоследствие на освободената земя като частна нива, строителство на къща върху общинска земя, постепенно разширяване на собствената нива, ако тя граничи с общинска земя, чрез разораване на последната.

В сферата на правото си да организира селското стопанство общината изцяло загубва позициите си. Когато дялът на частните земи в селската община се увеличава, а част от селяните – обикновено по-заможните, интензифицират своето стопанство, общината не е в състояние да прилага старите методи, израз на общоселските порядки на стопанисване. Принудителният сеитбооборот е пречка за отглеждането на интензивни култури, тъй като селянинът е длъжен да произвежда това, което е предписано от общината, а не това, което се търси на пазара.

Селската община загубва изцяло позициите си и по отношение на правото си да ограничава селските стопани при разпореждането им с тяхното имущество. Във връзка с това отпада нейната функция да контролира съблюдаването на правото на предпочитание (протимезис) на съседа по имот при покупко-продажбата на поземлени имоти. Все повече се утвърждава практиката продавачът, ръководейки се от личните си интереси, да продава земята си направо на чужд клиент: „Който даде повече пари, той ще я вземе (земята). Общината не се меси” (с. Горна Кремена, Врачанско). Правото на предпочитание остава само в сферата на моралните норми: „Редно е продавачът да предложи земята най-напред на съседа. Обаче той може да я продаде и направо на друг клиент” (с. Горна Кремена, Врачанско).

Така, успоредно с разложението на селската община, след Освобождението постепенно се разрушава и отмира и обичайното поземлено право. Понастоящем са запазени само някои отделни обичайноправни норми при определяне на структурата и границите на селското землище, но те не притежават задължителна сила.

Литература

Александров, В. А. Обычное право крепостной деревни России XVIII – начало XIX в. Москва, 1984.

Маркова, Л. Сельская община у болгар в ХIХ в. – В: Труды института этнографии Академии наук СССР, т. 62, 1960, 6-109.

Маркова, Л. Българската селска община. – В: Етнография на България. Т. I. София, 1980, 311-325.