Понятието ценност влиза в научната употреба в края на XIX век и с него в културологията, социологията, философията и др. се обозначава хуманният, социален и културен смисъл на явления, процеси и поведенчески модели в реалността.
Негов „кръстник“ и основоположник на теория на ценностите с чувствителност към хуманитарните науки е немският философ Хайнрих Рикерт (1863–1936). Всички индивиди, общности, общества и съответните им култури, които са в ситуация на социален контакт и комуникация, притежават такива колективни ценности, които определят личния морал на членовете им и имат значение за цялостната им ценностна система.
Обекти на „оценностяване“ в културата са всички предмети на човешката дейност, природните явления, междуперсоналните отношения, целият спектър от обществени връзки – те добиват стойност в скалата на двойките противопоставяния: за добро или зло, истина или неистина, красота или безобразие, допустимо или забранено, справедливо или несправедливо и т.н. Критериите, на чието основание се оценяват съответните предмети и явления, са закрепени в общественото съзнание и култура като „субективни ценности“ и имат значение на насочващи и определящи фактори в дейността и мислите на хората.
Науката за ценностите и системата ценности се обозначава като аксиология. Тя пронизва всяка една култура в целостта й, като е присъща и на всяка нейна съставна част. Тя е градивен феномен на традиционните култури, на чиито социално-нормативни части е основна структурна съставляваща. При изучаване на тази система се изследват следните параметри: субектите на оценка /т.е. кой определя или от чия гледна точка се формулират напр. понятия като добро и лошо, грях и добродетел, справедливост и несправедливост и пр./, мотивите и критериите за оценка, техният абсолютен или относителен характер /ролята на базисни опозиции като свой-чужд, мъжко-женско, сакрално-профанно и пр./; ситуациите и начините на оценяване /кога и защо оценката е релевантна/; обектите на оценка /предмети, явления на природата, пространството и времето, човека и неговите действия, събитията на всекидневния живот, животните и растенията, цветовете, числата и пр./; понятието за ценност /т.е. обектите или концептите с висока положителна оценка като: Бог, живот, здраве, дом, земя, хляб, майка, гост и пр./; състав, йерархия и класификация на ценностите; сакрални и профанни ценности; разликите между традиционната система от ценности и другите системи – религиозна, съвременна, градска, елитарна и т.н.; начините на изразяване на оценките в думи, текстове, действия и символи. Смисълът на ценностите се разкрива във връзка и при участието на други операционни понятия в аксиологията като: реципрочност /генерална, балансирана, негативна/, симетрия-асиметрия на отношенията, статутна и ценностна размяна и др.
Пронизана от аксиологични схващания, традиционната култура на българите предлага изключително поле за тяхното изучаване, на първо място с детайлното им присъствие в социално-нормативната култура и в обичаите от жизнения цикъл. През последните години се направиха първите стъпки в това изучаване с участието на съвместни българо-руски екипи.
Литература
Етнография на България. Т. 1. София, 1980.
Казер, К. Приятелство и вражда на Балканите. София, 2003.
Никишенков, А.А. Традиционный этикет народов России, XIX-нач. XX в. Под ред. Ю. И. Семенова. Москва, 1999.