Обичайното договорно право включва норми, които регулират договорните отношения. Главен източник на договорните отношения е договорът, т.е. споразумение на страните, което поражда задължение. Предмет на задължението е даването на някаква вещ или извършване или въздържане от извършване на някакво действие.

По време на османското владичество българското обичайно договорно право се развива в условията на изостанало селско стопанство с преживелици от натуралното стопанство. Изостаналостта на селското стопанство и свързаният с нея слаб търговски обмен дават отражение както върху формите и начините на договаряне, така и върху съдържанието на договорите.

След Освобождението в споменатите условия на изостанало селско стопанство бедността на мнозинството от селяните и сързаното с нея непознаване на пазарните условия затрудняват обменните отношения. Поради това обичайното договорно право проявява значителна устойчивост въпреки съществените промени, които се извършват в него.

Традициите от миналото са значително по-устойчиви в сферата на формите и начините на договаряне. И след Освобождението наред с писмените договори продължават да се сключват и устни договори. „Устните договори си важеха като ония (писмените), що си верваха хората” (с. Горна Кремена, Врачанско). Писмени (почти винаги) са само договорите при покупко-продажбата на недвижими имоти. Те не само не се оформят нотариално, но в повечето случаи дори не се заверяват в общината. „Някой по-грамотен го напише (договора), почерпят се и така нема заверка, нема акт” (с. Раковица, Видинско).

Съставянето на писмени договори при покупко-продажбата на недвижими имоти е израз на съпротивата на населението срещу въведената от държавното законодателство след Освобождението с два последователни закона нотариална форма при този вид покупко-продажби. Предвид на тази съпротива държавата е принудена да направи временна отстъпка: според Закона за урегулиране на неоформените с нотариален акт покупко-продажби от 1920 г. всички покупко-продажби на недвижими имоти, сключени до 1 януари 1919 г. и неоформени до тогава с нотариални актове, се смятат за действителни. Въпреки това изискването на официалното право за снабдяване на купувача с нотариален акт се утвърждава бавно и мъчително. В преобладаващата част на страната това става през 30-те години, а някъде – едва през 40-те години на ХХ век, или дори след Втората световна война.

Сключването на договорите продължава да става по обичайната практика – в присъствието на свидетели. Продължава да се практикува и обичайното морално узаконяване на договорите, изразяващо се в строгото съблюдаване на дадената дума. „Думата като се каже, нема връщане назад”. Нарушаването й се смята за грях и е подлагано на сурова обществена присъда. Ако някой не удържи на думата си „имали го вече за лош човек и веднага се научавало от всички” (с. Белимел, Монтанско); „утре да умре на пътя, нема кой да му помогне” (с. Доктор Йосифово, Монтанско).

В сферата на съдържанието на договорите картината е по-различна. И след Освобождението продължават да се сключват договори, характерни за предишния период, но те постепенно включват повече или по-малко нови елементи.

Договори, които имат за предмет вещи

Заплащането при покупко-продажбата все повече се извършва в пари. Обикновено в натура заплащат само най-бедните селяни: „Дава си бивола за жито, даже земя дава за жито” (с. Горна Кремена, Врачанско). В случаите, когато се дава капаро (аванс, гарантиращ изпълнението на споразумението), при разваляне на договора то се връща вече в двоен, а не в единичен размер, както това ставало в периода преди Освобождението.

Заемът на вещи, при който заемателят обикновено връща вещи от същото количество и от същия вид, понякога има вече и други разновидности: заемодателят иска по-голямо количество от това, което бил дал (с. Белимел, Монтанско); ако няма възможност да върне необходимото количество вещи, заемателят заплаща в пари (с. Ново село, Видинско), или работи известно време върху имота на заемодателя (селата Грамада, Раковица, Видинско); заемателят връща определеното количество вещи и освен това работи известно време върху имота на заемодателя (с. Стубел, Монтанско).

Залогът, особено под формата на т.нар. „зеленичарство”, става все по-тежко бреме за бедните селяни. Зеленичарството представлява продажба на реколтата предварително – „на зелено”, преди още тя да бъде добита. Заемателят се задължава да даде на кредитора заплатената част от реколтата, когато я прибере: „Тогава за тебе може да нема (от реколтата), но за него ще дадеш. Ако ти отстъпи (да не дадеш), догодина ще ти иска повече, ще те връзва дълго време” (с. Камено поле, Врачанско).

Договори, които имат за предмет човешки труд

При наемането на овчари възнаграждението се заплаща предимно в пари и се уговаря не на ден, а за целия период, за който бил нает овчарят. Успоредно с наемните отношения обаче между стопаните и овчарите продължават да съществуват и характерните за периода преди Освобождението съдружнически отношения. Особено широко те се практикуват в т. нар. „бачии” в Северозападна България. Бачиите се устройват като няколко стопани събират заедно овцете си, извеждат ги в началото на лятото извън селото – „на кошара”, и наемат овчари да се грижат за тях. Овчарите получават парично възнаграждение, но имат право, след като предадат на стопаните определеното количество мляко, „до разлъчването” на бачията, да разполагат с останалото мляко, което продават общо или делят помежду си.

Заемът на работа постепенно губи някои свои традиционни черти. Понякога, вместо да си „отвърне” с труд, стопанинът може да заплати на тези, които са му работили (с. Алтимир, Врачанско), или само да ги нахрани (с. Старопатица, Видинско); ако единият от договарящите се има по-голям имот, доплаща на останалите (с. Раковица, Видинско).

Промените в обичайното договорно право след Освобождението, обусловени от новата икономическа ситуация в страната, постепенно разрушават традиционния му облик и в крайна сметка довеждат до неговото отмиране. В наши дни са запазени само някои отделни традиционни форми, например заем на вещи, заем на работа  , които имат епизодичен характер.

Литература

Андреев, М. Римско частно право. София, 1975.

Андреев, М. Българското обичайно право. София, 1979.

Андреев, М. Българско обичайно право. – В: Етнография на България. Т. I. София, 1980, 330-356.

Закон за задълженията и договорите, ДВ, № 268, 5.12.1892.

Закон за привилегиите и ипотеките, ДВ, № 21, 26.1.1908.

Закон за урегулиране на неоформените с нотариален акт покупко-продажби, ДВ, № 85, 19.7.1920.