Обичайното вещно право включва норми, които регулират отношенията, възникващи между хората и вещите, последните в качеството им на обект на притежание.

Най-високата степен на притежание е собствеността, т.е. изключителното и пълно разпореждане с вещта. Няколко лица могат да притежават заедно една вещ, тогава съществува право на обща собственост.

По-ниска степен на притежание е владението. Докато собствеността представлява правовата власт над вещта, то владението е фактическата власт над нея. Обикновено собственикът на вещта притежава и фактическата власт над нея. Възможно е обаче той да не притежава фактическата власт над вещта: може да е отстъпил последната на друго лице, а може и тя да му е била отнета против волята му – например да е открадната.

Особено място между собствеността и владението заема ползването. В този случай лицето разполага с вещта, получава изгода от нея, но не притежава нито правовата, нито фактическата власт над нея, т.е. не е нито собственик, нито владелец.

Приложението на българското обичайно вещно право в условията на османското владичество е силно ограничено, тъй като собствеността в Османската империя се урежда съгласно предписанията на официалното османско право.

След Освобождението обичайното вещно право е почти изцяло елиминирано и от българската държава. Неговото приложно поле се ограничава само в областта на личните имуществено-правни отношения, поради което промените, настъпващи в него под влияние на новите социално-икономически процеси, са бавни и едва забележими.

В посочения период традициите от миналото се проявяват преди всичко в обичайните схващания за основните понятия в областта на вещното право, които се характеризират с почти същата неопределеност както в периода преди Освобождението. Така обичайното право разграничава недвижимо и движимо, наследствено и припечелено имущество, собственост и владение, но липсва точно определена терминология за тях.

Традициите от миналото се запазват и при регламентиране на правото на собственост. Границите на частните полски имоти се оформят както и преди във вид на „межди”. В повечето случаи междата представлява неразорана ивица земя, широка около 20 см. Тя се бележи чрез побиване на камъни през 20-30 м.

Със знаци се отбелязва и собствеността върху добитъка. Всеки стопанин има свой знак. Бележи се обикновено дребният добитък, преди всичко овцете. Най-често се пракикува зарязване на ушите и правене на петна с боя върху тялото на животното.

Сравнително по-съществени отклонения от традициите от миналото се забелязват в сферата на придобиване на собственост. Процесът на разрушаване на тези традиции обаче протича много бавно и при това частично, поради което традиционният облик на обичайното вещно право не се променя изцяло. Всъщност това се отнася само до първичните начини за придобиване на собственост (завладяване на пустеещи земи, иманярство, събиране на диви плодове, лов и риболов).

Разрушаването на традициите от миналото при първичните начини на придобиване на собственост е по-забележимо при завладяването на пустеещи земи, имайки предвид масовото разграбване на общински земи, обусловено от задълбочаването на процеса на разоряване и обезземляване на селяните след Освобождението. В същото време иманярството, събирането на диви плодове, ловът и риболовът в чужди имоти запазват почти непроменен традиционния си облик. Обичайното право продължава да оправдава подобни прояви.

Що се отнася до вторичните начини на придобиване на собственост (покупко-продажба, обмяна, дарение), то и след Освобождението обичайното вещно право в това отношение е напълно елиминирано. Правото на собственост върху недвижимите имоти в крайна сметка се получава по утвърдения от държавното законодателство ред (чрез нотариално заверени договори), въпреки упоритата съпротива на населението. По обичайното право придобиване на собственост по вторичен начин е възможно само върху движимото имущество.

Непроменен като цяло остава традиционният облик на обичайното вещно право и в сферата на ограничаване на собствеността. Отделните отклонения от традициите от миналото свидетелствуват за по-точно регламентиране на отношението към чуждата собственост. Например къща може да се строи на разстояние не по-малко от 3 м. от оградата на двора. Само по взаимно споразумение между съседите тя може да се построи на самата граница, но в такъв случай се поставя условие къщата да няма стряха към съседния двор.

Правото на преминаване през чужди ниви или ливади не е строго регламентирано. То има различни варианти: свободно преминаване след прибиране на реколтата (с. Стакевци, Видинско); по всяко време, „стига само да не тъпчеш, да не правиш пакост“ (с. Ново село, Видинско); само с разрешението на стопанина (с. Грамада, Видинско); пеша по всяко време, а с каруца – само след прибиране на реколтата (с. Горна Кремена, Врачанско; с. Раковица, Видинско; с. Белимел, Монтанско) и т. н.

Ниви и ливади обикновено не се заграждат, но ако нивата (ливадата) се намира близо до някой път, до селото или до общинското пасище, заграждане се практикува: „за да не минават през нея, да не хвърлят в нея камъни” (с. Горна Кремена, Врачанско); „за да не влиза добитък вътре” (с. Стубел, Монтанско); „за да не преорават междата” (с. Камено поле, Врачанско) и т. н. Заграждането се извършва с тръни, с клони и само на отделни места (селата Горна Кремена, Камено поле, Врачанско) – с камъни.

Поради силно ограниченото приложно поле на обичайното вещно право след Освобождението неговият традиционен характер остава почти изцяло непроменен до средата на ХХ век. С колективизацията на земята в българското село през 50-те години на века и разрушаването на икономическата база на българското обичайно право като цяло, а именно частната и общинска собственост върху земята, обичайното вещно право окончателно загубва юридическата си сила и постепенно престава да съществува като система. Понастоящем са запазени само някои традиционни норми, регулиращи междусъседските отношения, например при строеж на къщи, строеж на огради, но приложението им има епизодичен характер.

Литература

Андреев, М. Римско частно право. София, 1975.

Андреев, М. Българското обичайно право. София, 1979.

Бобчев, С. История на старобългарското право. София, 1910.