Обичайното наследствено право е тясно свързано със семейството и включва норми, които регулират предаването на семейното имущество от главата на семейството – собственик на това имущество, в наследство на членовете на семейството с цел да се осигури тяхното бъдещо съществуване.

Характерна особеност на българското обичайно наследствено право в периода на османското владичество е запазването на принципа на наследяване, типичен за обичайното наследствено право в Средновековна България. Според него право да наследяват имота на починалия наследодател имат само синовете, тъй като след оженването си обикновено те остават в бащиното семейство и чрез труда си продължават да допринасят за увеличаване на неговото имущество. Дъщерите не наследяват имот, тъй като след омъжването си излизат от семейството на родителите си и отиват в семейството на своя съпруг, където се ползват от неговия имот.

След Освобождението наследствените отношения в българската държава биват уредени от Закона за наследството от 1890 г. Според него низходящите от мъжки и женски пол трябва да наследяват по равно. Тази система на наследяване обаче противоречи на обичайната практика. В резултат на това между закона и практическото му приложение се появява конфликт. Верен на вековните си традиции, народът продължава да се придържа към обичайната практика и по този начин открито изявява нежеланието си да се съобразява с новия закон.

В така създалата се обстановка се налага законът да бъде на два пъти коригиран: през 1896 г. и 1906 г. Втората по-съществена корекция предвиждала наследниците от мъжки пол да наследяват от непокритите недвижими имоти и от онези движими имоти, които се смятат принадлежност на земеделското стопанство, дялове два пъти по-големи от дяловете на наследниците от женски пол.

Въпреки че била коригирана в полза на обичайното право, системата на наследяване, установена от писаното право, не може да се наложи изведнъж. Под различни форми новото положение при наследяването, а именно дъщерите да получават дялове от имота, макар и два пъти по-малки от дяловете на синовете, се заобикаля.

И след корекциите на закона за наследството в редица села дъщерите продължават да не наследяват имот: на дъщерята „може да й подарят на сватбата овца, коза, жълтици, но не имот” (с. Алтимир, Врачанско). От своя страна дъщерите сами не претендират за имот – „не вземат, не искат” (с. Стубел, Видинско). В други случаи те се задоволяват с по-малки дялове и получават „толкова, колкото братята им отстъпят” (с. Ново село, Видинско), „по уговорка с братята” (с. Медковец, Монтанско).

Следва да се отбележи обаче, че с течение на времето реакцията срещу коригирания Закон за наследството започва да отслабва. Официалната практика на наследяване започва да се налага след Първата световна война. Така според респондентите от с. Старопатица, Видинско, докъм 1915 г. „на дъщерите не са им давали нищо (никакъв имот)”, но след това „започнали да влизат у закона”.

Налагането на официалната практика на наследяване обаче не става едновременно в цялата страна. То се извършва неедновременно дори в рамките на отделни райони на страната. Така например в по-изостаналите, планински села на Северозападна България (с. Раковица, Видинско, с. Горна Лука, Монтанско) то се забавя, докато в равнинните (селата Доктор Йосифово, Комощица, Якимово, Медковец, Монтанско) се осъществява с особена сила. А в Родопите игнорирането на новия принцип на наследяване продължава почти до средата на ХХ век. И все пак на отделни места и там правото на дъщерите на дялове от имота два пъти по-малки от дяловете на синовете започва да се съблюдава (селата Долно Луково, Гугутка, Кърджалийско; с. Червен, Пловдивско), превръща се в „селска традиция” (с. Долно Луково). В крайна сметка, макар и бавно и неедновременно, със закона започват да се съобразяват навсякъде.

След Освобождението в обичайната система на наследяване постепенно бива включена и бездетната жена. Старият обичай, според който такава жена не наследявала имота на починалия си съпруг, а той изцяло се наследявал от братята на съпруга й, постепенно се изживява.

Съществени отклонения от традициите от миналото се откриват и във формите на наследяване: делба и завещание.

И след Освобождението основна форма на наследяване е делбата, но все по-често явление е тя да се извършва приживе на бащата, а не след неговата смърт. Освен това делбата приживе на бащата много рядко става по негово желание – тогава, „когато бащата реши”. Обикновено тя се извършва под натиска на синовете, „когато синовете започнат да искат да се делят”.

Освен чрез делба. след Освобождението наследственото имущество се разделя между наследниците и чрез завещание. Завещанията са почти винаги писмени: „на устно не може да се вярва” (с. Горна Лука, Монтанско); „не остава само устно, защото като умре (завещателят), няма да го признаят” (с. Стубел, Монтанско). Своеобразен вид завещание е дарението. Практикува се преди всичко даряване на поземлени имоти на отделни лица, на църкви, манастири и училища.

В резултат на настъпилите промени в него обичайното наследствено право след Освобождението постепенно се руши и отмира. Понастоящем са съхранени само някои елементи от формите на наследяване, например завещание, дарение, при това изпълнени с друго съдържание.

Литература

Андреев, М. Българското обичайно право. София, 1979.

Андреев, М. История на българската буржоазна държава и право. София, 1980.

Закон за наследството, ДВ, № 20, 25.I.1890.

Закон за някои допълнения в Закона за наследството от 17.ХII.1889 г., ДВ, № 29, 6.II.1896.

Закон за изменение и допълнение на някои членове от Закона за наследството, ДВ, № 29, 7.II.1906.