Провадийското плато или както е по-известен този район сред местното и околното население – Сърт, Съртове (от тур. хребет, било на хълм) е разположено между реките Камчия и Провадийска. Оттук произлиза и названието на населението, обитаващо около 30 съседни селища – съртовци, съртци или съртовлии. Те представляват една от групите старо местно българско население в пъстрата етнокултурна карта на Североизточна България, включваща и многобройни новодошли маси от Източна Тракия, Балкана, Мала Азия, Македония, Западните български покрайнини през ХІХ и ХХ век. Освен съртовците, други групи местно население, са капанци, хърцои (или ерлии), гребенци, ваяци/вайковци (или еркечани), ченгенци и гагаузи. Носители на стара местна българска култура от тези краища са и т. нар. шиковци, преселени от Провадийско в силистренските села Калипетрово и Професор Иширково основно по време на руско-турската война от 1806-1812 г. и по-късно.
Старото местно население около Провадийското и Мадарското плато живее в селата Равна, Кривня, Черковна, Неново, Невша, Венчан, Княжево, Златина, Каспичан, Калугерица, Могила, Кюлевча, Марково, Косово и др.
Освен с названието по географски белег, населението от района на Съртове е познато и с още няколко, по-скоро прозвища, чийто произход се свързва най-вече с особеностите на местния говор, облеклото и др. Проф. Е. Боев предава информацията за обозначаване на тези жители с термина бъзита, който според местни предания произлиза от думата базиргени/базиргяни, т.е. търговци (от ирански език). Авторът пише и за местността Базиргеня между селата Златина и Княжево, където се появявало жълто или синкаво сияние, по преданието – от костите на заровени там хора. Твърди се, че в старо време на това място е ставал най-големия пазар в района, който в турско време се разделил на две – в Провадия и в Нови пазар. Равненци, наричани даскалята и черковненци, на които казвали писарята, се разпореждали с това пазарище, откъдето дошло и названието базиргяни.
Според Е. Боев камчийци (или т. нар. ваяци или още еркечани) употребяват друго определение за своите западни съседи, съртовците, а именно – суруляци, което идва от естествения, сур (кафеникав, бозав) цвят на вълнения плат за мъжките дрехи. Друго качество, което се приписва на съртовците, е тяхната пресметливост, дори стиснатост. Преселниците от Провадийско са познати в района на Силистренско, където се установяват в началото на XIX в., заради спецификите в говора им с наименованието шиковци или шуковци. Заедно с това понятие, обаче, за тях е известен и терминът „черни българи”, както ги наричали турците, за разлика от т. нар. „бели българи”, т.е. гребенците.
Като разновидност на мизийските говори, съртският диалект се отличава с множество архаични елементи, а както изтъкват някои автори, той проявява редица преки връзки и със старобългарския език. От значение е да се отбележи, че именно по повод говора на населението в Провадийския Сърт в науката започват дискусиите и за самия му произход. След първоначалната теза на акад. Л. Милетич за групата на съртовските села като стари местни български поселения, на базата на свои проучвания друг изтъкнат езиковед – проф. Беню Цонев формулира становището за тяхното преместване от земите на Тракия към североизточните български краища в началните години на османското нашествие. Ето защо той говори за „рупаланщини”, „рупщини” в диалектите от Шуменско, по названието на една от групите в Южна България – рупците. Изказано по повод книгата на Л. Милетич за старото българско население в Североизточна България, мнението на Б. Цонев предизвиква спор между двамата имените учени, който се оказва особено ползотворен за по-нататъшния развой на българската диалектология, формулирайки централни нейни теми и проблеми.
По-късно, имайки предвид получените данни от проучванията за Български диалектен атлас (най-вече за съртските селища на запад от Провадия), авторите на том втори от тази поредица са склонни да се присъединят към становището, че „движението на старото мизийско население на юг през Балкана и образуването на т. нар. загорски клин в Тракия е било предшествано от преселване на тракийско население в Дунавската равнина”. Като доказателства за това те привеждат както разликите между диалекта на селата около Шумен и този в областта Сърт, така и връзката на съртския говор с южнобългарското, рупско наречие, а дори и едно предание от съртското село Черковна, според което жителите му са потомци на преселени от Беломорието в края на ХV и началото на ХVІ в. тракийци. Въпреки това езиковедите ясно отбелязват смесицата, каквато представлява съртският говор между мизийски и рупски говорни особености. В свое изследване от 70-те години на ХХ в. известния български диалектолог проф. Стойко Стойков категорично прецизира това мнение, достигайки до извода, че сочените най-напред от Б. Цонев, а по-късно и от други автори „рупщини” в съртския диалект са всъщност стари общи черти на мизийските и рупските говори. Оттук авторът формулира заключението, че старите носители на съртския говор не могат да бъдат преселени от определена рупска област. Тезата на Стойков напълно се подкрепя и от етнографската информация за останалите дялове от културната традиция, които сочат пряка връзка между съртското население само с групата на т. нар. загорци в Южна България, което обаче се дължи на преселване от самите съртски селища от Провадийско и Шуменско в районите на Странджа, Карнобатско, Сливенско и дори Одринско и Цариградско през ХV – ХVІ век.
Един от характерните елементи на облеклото, който до голяма степен определя етнографския облик на съртовците от Провадийското плато и на останалите две групи местно българско население – ченгенци и ваяци от варненските села Голица, Козичино и Аспарухово в миналото, е женското забраждане с месал. Поставянето на месал върху главата на невестата се извършва на специален обред след сватбата. В съртските села това става в сряда. М. Николова говори за общия облик на месаленото и сокайното забраждане (последното изследователите свързват с облеклото на българските първенци от Средновековието) и изтъква техния старинен произход. Л. Милетич също изрично отбелязва обреда на забраждането с месал като белег за особено консервативния характер на традициите в съртските села. „На третия ден след сватбата, пише той, когато на булката за пръв път превързват главата с месал, предварително, при обреда на отбулването, на късо й отрязват косите. Булката вече след туй винаги ходи с превързана глава и с отрязани коси, които не се виждат изпод месала”. Също в сряда, на третия ден след сватбата, отбулват булката и в с. Чушмелий, Бесарабия, заселено изцяло с преселници от Сърта след войната от 1806-1812 г. Тук забраждането с месал е отдавна забравена практика. Това, което прави впечатление обаче, е информацията за особен вид оформяне на косата при увиване на месала около главата, при който лицето остава открито, но се виждат и гладите – малка част от косите над челото, сресани на прав път. Оформянето на глади в прическата на булката се среща до късен период и в с. Чушмелий. Освен това в селото е запазена практиката в периода от сватбата до Троица булката да бъде забулена, за да не се виждат очите й. Идентичен обичай се среща и в селищата от Провадийския Сърт, където до 40-тия ден след сватбата булката ходи с „надкрити очи”, като дори ресните на месала се спускат над лицето й, защото говее на Господа. Интерес буди и информацията на Л. Милетич, която той установява по време на своите обиколки из селата от Съртския край в началото на ХХ в., че тук „в по-старо време носела се е някаква „шапка”, която си правили сами от „плъст”, ала сега шапки вече не се носят”. Според описанието, което неговите събеседници дават, ученият заключава, че тази шапка навярно е била идентична с женското забраждане („качул” или „търпош”) от карнобатските села Прилеп, Подвис и пр., заселени със т. нар. загорци, дошли иззад Балкана, именно от Провадийско и Шуменско през първите векове след османското нашествие.
Разселвания на българско население от Съртовския край стават във връзка с честите руско-турски войни през втората половина на ХVІІІ и първата половина на ХІХ век. Тук трябва да се посочат сведенията за с. Равна, според които след войната от 1806-1812 г. негови жители, пребивавали няколко години в Бесарабия, се установяват в севернодобруджанското село Горно Чамурлий и в още няколко селища от района на Бабадаг, дн. Румъния. Землището на Равна и останалите съртски села попада в обсега на активните бойни действия и по време на следващата руско-турска война от 1828-1829 г. След сключения в Одрин мирен договор, през пролетта на 1830 г., заедно с множество български преселници от югоизточните български райони, повечето равненци отново се отправят към южните предели на Руската империя. Част от тях обаче не достигат до Бесарабия, а остават в земите на Добруджа. Други заминават и престояват там до към 1837 г., като 8 семейства се завръщат в родното си село, а останалите се заселват при вече установили се равненски семейства в Бабадагско, в с. Калипетрово, Силистренско и др.
Изключително интересно и показателно за нравите и традициите на населението от съртските села е описанието на това завръщане, което прави Лазар Георгиев от с. Равна, пресъздавайки спомените на своя дядо, заминал със семейството си за Бесарабия: „На връх Никулден 19/6 декември колите преминават по заледения Дунав и пътуват до Бабадагско. Там изселниците забелязват, че природата, земите, изгледите, всичко твърде много е прилично на ландшафта на Провадийско, хубави гори и хълмове, хубава работна земя, хубави извори и чешми. През време на седемгодишното им скитане и премеждия, в дома стан не е тракал, нови дрехи не са правени и хората се поокъсали, дрехите им поизтънели, поизвехтяли. Как ще се върнат така и да се представят в този жалък вид пред тяхните съселяни, които прежалиха чест и гордост, правиха мили очи пред турците и си останаха да се ширят в опразнените села? Не е ли по-добре да останат временно в тези хубави бабадагски земи, да се пооблекат, да се посъвземат, да позабогатеят и тъй да се върнат? Равненецът е горд, не иска да се яви пред равния на себе си в унижен вид, по-долен от него и това решава съдбата на много изселници – решават да останат там...”.
Изселване на българи от селата Кривня и Равна, Провадийско, има и след Кримската война от 1856 г., когато в с. Каталой, Тулченско, се установяват няколко семейства. Според сведенията, които дава М. Арнаудов, от Горна Чамурла – едно от най-многолюдните селища в района, много хора се заселват и в по-близките околни села като Ески баба, Тестемел, Касъмча, Али-факъ, Иримлик, Киричлик и др. Това дава основание да се предположи, че съртската традиция се оформя като един от доминиращите културни елементи в езиковия и етнографски облик на населението от Северна Добруджа.
Поредното преселение на тази група българи, т. нар. съртовци, става след сключването на Крайовската спогодба от 1941 г., когато между България и Румъния се извършва размяна на население. В по-голямата си част българите от с. Горна Чамурла попадат в днешното село Дъбовик, Добричко. Най-напред те се заселват в още около 9 селища от района, но в последствие се събират на едно място, където съжителстват с хора и от други български краища – най-вече котленци, балканджии и т.н.
В своето изследване за населението от Североизточна България Л. Милетич пише за хората от Провадийския край, че поради „по-голямата стесненост, в която българите по тия места, обиколени отвред с турци, са живяли, домашните им обичаи и нрави традиционно се запазвали с голяма строгост, каквито са били в стари времена. То се вижда и в носията, и в говора на българите от съртските села, а още повече в много обичаи и обреди”. Когато през 1914 г. акад. Николай С. Державин издава своя фундаментален труд „Българските колонии в Русия”, той пише за с. Чушма Варуита (дн. Криничное, Болградски район, Одеска област, Украйна) следното: „Това село ми даде най-пълен етнографски материал, толкова пълен, че в другите села на Бесарабска губерния намирах само останки от бита, който успях да открия в това именно село”. И тук авторът посочва „причината за такава етнографска устойчивост” в езика. „Чушмелийският говор, шуменски по произхода си, толкова рязко се отличава по своите фонетични, морфологични и лексикални особености от всички обкръжаващи го български говори, че чушмелийци постоянно са обект на присмех от своите съседи”. Н. Державин говори за етнографска и национална обособеност на чушмелийците: „осмяти от съседите, те неволно се разграничават от тях и продължават да живеят със своя собствен национален запас”. По такъв начин, подчертава Державин, особеностите на говора изиграват в случая онази спасителна роля, каквато българският език въобще е играл в историческата съдба на целия български народ”.
От своя страна, преселниците в с. Чушмелий и до днес наричат останалите групи българско население в Бесарабия с общия термин тукани, туканци. За жителите на селото останалите български селища в района са туканци, езикът и песните им са тукански, определения, които се пренасят и след преселването в Таврия след Кримската война. Като групоним този термин се среща и сред българите в Северна Добруджа, където хората от с. Башкьой например били наричани така, защото казвали „ела тука”. Те от своя страна пък казвали на горночамурлийци, за които стана ясно, че произхождат от Съртовете, „възмуньовци”, защото вместо израза „ела тук” употребявали „ела въз мъниа”. Интересни са и данните за няколкото гагаузи от с. Потур, чието население също е от Провадийския Сърт, на които „туканите” от селата Хамамджий и Долно Чамурлий се смеели, че казват „вървял”, а не „връял”, „тяс”, а не тези, „кутрата”, а не която, „мъниа”, а не мене.
Литература
Арнаудов, М. Северна Добруджа. Етнографски наблюдения и народни песни. – Сборник за народни умотворения. Т. 35. София, 1923.
Александров, А. Диалектоложки проучвания. Шумен: Алтос, 1998.
Български диалектен атлас. Том 2. Североизточна България. Статии, коментари, показалци. София, 1966.
Боев, Е. Междубългарски наименования, прозвища и прякори. София, 2006.
Василева, М. Демографски процеси в Добруджа от края на ХІV век до 40-те години на ХХ век. – В: Добруджа. София, 1974, 9-21.
Державин, Н. С. Болгарскія колоніи в Россіи (Таврическая, Херсонская и Бессарабская губерніи). – София: Мартилен, 1914.
Жечев, Н. Из миналото на село Равна. Част първа (до 1878 г). София, 1980.
Жечев, Н., Т. Петров. Из миналото на село Равна (1878-1944). Част II. Варна, 2006.
Кочев, Ив. Любомир Милетич и проблемите на българското езикознание. – Македонски преглед, год. XIV, 1991, кн. 2.
Милетич, Л. Старото българско население в Североизточна България. София, 1902.
Петрова, Л. Етнодемографска характеристика на населението в Североизточна България с оглед проучванията на народната медицина. – Известия на Народния музей – Варна, 34-35 (49-50), 1998-1999, 303-316.
Попова, Е. Булчинското облекло в Шуменския край и неговото единство с българския традиционен сватбен костюм. – Годишник на музеите от Северна България, кн. XVIII, Велико Търново, 1992, 267-272.
Стойков, Ст. „Рупските” особености в съртския говор. – Известия на Института за български език, № 19, 1970, 701-712.
Тодорова, Д. Етнографските групи във Варненска област (края на XIX – средата на XX в.) – история, етнографски аспекти, различия и влияния. – В: История на пътя. Черно море между Изтока и Запада. Варна, 2007.
Чилингиров, Ст. Добруджа и нашето възраждане (културно-исторически издирвания). София, 1917.
Цонев, Б. Диалектни студии. Поправки и допълнения към Милетичевата книга „Das Ostbulgarische“. – Сборник за народни умотворения, кн. 20, София, 1904, 1-96.
Цонев, Б. История на българския език. Т. 3. София, 1937.