Рупците се сочат за най-старото местно българско население в обширния район, обхващащ планините Странджа, Сакар, Родопите, част от Рила и Пирин, но и Тракийската низина по поречието на р. Марица. „Нещо повече, пише А. Страшимиров, рупците прехвърлят при Серес, Струма и южно от Круша планина слизат в Солунското поле (от Кукуш на юг) прехвърлят Вардара и с малка ивица (през Емборе) стигат може би и до Костурско“. Така те обхващат и земите на Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия и Македония, които днес не са в българските държавни предели и чието население след Балканските войни масово е принудено да напусне родните си огнища.
Г. П. Аянов чертае границите между рупците и загорците чак до Цариград и Мала Азия: „И както загорците в Странджа, които заемат само северната й част... са малцинство спрямо рупците, които населяват цялата Вътрешна и Южна Странджа, така и заселниците в Цариградско от тия етнографски групи са в такова числено отношение“. На север техният район и названията, с които са познати, точно посочва П. Р. Славейков: „[...] по северните поли на Родопите до десния бряг на Марица, като наченем от Димотишко [...], та на запад – Чирменско, Хаскюйско, дето получават името рупалани и минуват на левий бряг на Марица – Старозагорско и Чирпанско, дето досягат дору до полите на Средня гора... В Пловдивско те са оттикнати до самите подножия на Родопите до Станимака и Кръчим, а от Елли дере в Чепина, те са вече и в горите – оттъкнати чак до върховете на Родопите“.
Като стари рупски селища в Странджа се сочат: Резово, Българи, Кондолово, Граматиково, Сливарово, Малко Търново, Бръшлян, Звездец, Стоилово, Бяла вода, Калово, Заберново, Визица. След Междусъюзническата война (1913 г.) рупското население от Централна, Южна Странджа и Източна Тракия се установява в северозападните покрайнини на областта в селата Евренозово, Близнак, Младежко, Белеврен и по крайбрежните селища Ахтопол, Василико (Царево), Каланджа (Синеморец), Кости, Бродилово, Варвара, Велика, Фазаново, Китен и Приморско.
Макар че, както пише техният пръв изследовател П. Р. Славейков, рупците населяват „едно голямо пространство от Черно море на изток до зад Струма на запад“, то те не са напълно единни по белезите на своята култура, език и традиции. Както отбелязват други автори, може да се говори „дори за области с рупски говор и такива, в които населението не осъзнава себе си като „рупско“ и дори не е чувало за това групово прозвище.
По думите на Хр. Гандев „в Родопите и Странджанско владеят говорите на коренните славянобългарски жители рупци, установили се там още през VI — VII век“. Повечето изследователи диалектолози са на мнение, че рупските народни говори, които са най-голямата диалектна група в България, стоят много близо до кирилометодиевския (старобългарския) език. В говора на рупците от Странджа например има старинни славянски думи като: „подзима” (есен), „домовит” (заможен), „изник” (изгрев), „бръстя” (отсичам габърови клонки за храна на животните), „желва” (костенурка) и др.
В културната традиция на рупците се откриват най-много остатъци от религията и обредната система на ранните епохи в общественото развитие на Югоизточна Европа и Мала Азия. Християнските наслоявания върху културата тук невинаги успяват напълно да скрият античния субстрат. Интерес представляват група думи от гръцки и романски произход като: „харкома” (меден котел), „лахана” (зеле), „скала” (дървена стълба), „месал” (покривка за софра) и др. В тази лексика личат езикови следи от ранните контакти на славяните със завареното население в южните предели на Балканския полуостров – става въпрос за наименования на предмети на бита, чиято терминология е доста устойчива и трудно се поддава на чужди влияния. Редица белези на рупската говорна група я приближават до диалектната практика на мърваците в Серско, Солунско, Неврокопско и Разложко и според някои автори това ясно чертае ареала на най-рано проникналите тук славянски племена – смолените, оставили трайни следи в езика и културата на славянобългарското население.
Самият термин рупци (ед. ч. рупец) се среща като самоназвание в Странджа и в Родопите. Етимологията на названието „рупци” изследователите извеждат от „ропа”, „рупа”, която в странджанските и родопските говори означава стара рударска шахта, вдлъбнатина в земята. Още повече, че и в двете ни южни планини има стара традиция в рудодобива и металообработването, територията и на двете е наситена със следи от антични рудници.
Според данни на автори като А. Страшимиров, „всички с морави пояси в Странджа наричат себе си рупци“. „В Родопите, отбелязва същият автор, наименованието е почти непознато, освен в името на Рупчоската околия, което очевидно е произведено от рупци и от гръцкото окончание ос“. Той обаче пише, че хвойненци обидно назовават хората от Смолянско като „рупци“. Родопчани, изтъква авторът, са от най-ранни времена рудничари”.
Един от основните поминъци на рупското население в Странджа е било силно развитото животновъдство, подвижното овцевъдство и по-слабо – планинското земеделие. Втори по значение били городелството (горянство), рудодобивът и свързаното с металообработването производство на дървени въглища.
Представителите на друга група население в Бургаско – загорците, според А. Страшимиров, „мразят рупците, дразнят ги безцензурно, викат им: „рупци – дупци – калмуци“. Едни от най-съществените причини за подобно противопоставяне и дори за отказ от общуване, брачен обмен и пр. между отделните групи население в Странджа са съществуващите до 50–60-те години на ХХ в., а и в по-късно време, специфики и различия най-вече в традиционното народно облекло и говор. Странджанските рупци са смятали себе си за „по-големи и по-истински българи“, а „рубата си за най-хубава и най-лична“ в сравнение с околното население в планината. Изследователите на традиционното облекло у рупското население в Странджа изтъкват редица негови особености като композицията на костюма (три облечени последователно, „наполено“, един над друг, сукмани); интересният колорит и най-вече белият цвят на женската носия, на местното погребално облекло, дрехите на лехусата и на кукерските дрехи, приготвяни само от бели кожи и т.н. Всичко това формира представата у рупците за самите тях като „по-бели“ в смисъл на по-хубави, а и за съседните им загорци като „по-кървени“, т.е. по-черни и по-грозни. Интересно е да се посочи, че данни за белодрешно мъжко облекло, което в източните български краища отпада твърде рано, са регистрирани в района на Странджа. Според изследванията на М. Черкезова във вътрешните краища на планината бели еднодънни гащи и бели аби, ушити от бял гриж (домашен шаяк), се срещат до края на ХVІІІ в.
Присъщите за рупците елементи от календарната празнична обредност като „Кукеров ден“, летните обреди за дъжд „Пеперуда“, но без съчетаване с „Герман” (изработването и заравянето на фигурка от кал), както и известният обред за игра върху огън – нестинарството, също до голяма степен ги диференцират от останалите групи население в Странджа в миналото.
По на запад в Южна България, по думите на П. Р. Славейков, „известните нам Рупчане или Ропалане са познати повече под името Мърваци, което тоже се сматря като презрителна придявка”. Това название е широко известно и е споменавано често в диалектоложката и етнографска литература. С него се обозначават жителите на цяла група рударски в миналото села от района между Сяр, Демир Хисар, Драма, Мелник и Гоце Делчев (Неврокоп), а също и някои преселници оттам в Брацигово и Паталеница, Пазарджишко. Според някои автори названието е възникнало във връзка с едно от значенията на думата „мърва” – дребен прах от въглища, тъй като основните поминъци на това население са били въглищарството и железарството. В същите говори думата мърва като наречие означава и „малко”. Според М. Младенов е по-вероятно именно това нейно значение да е в основата на названието мърваци. К. Мирчев посочва, че значението за дребен въглищен прах е вторично. От друга страна, обаче, мърва в смисъл на малко се среща и в други говори като например в софийския, но названието мърваци тук не е известно. Според данните на К. Иречек и Ал. Теодоров-Балан, които по-късно не се потвърждават от други учени, част от жителите на Хасекията в Странджа също се наричат мърваци.
Интересни са щрихите, чрез които през 1922 г. А. Страшимиров в своя статия обрисува рупците. В контекста на обобщените представи, които дава за различни други групи население от българската нация, авторът ги описва като твърде еднотипни в културен и етнопсихологически план. Така той им придава качествата на определен национален типаж, т.е. акцент вече са не толкова особеностите на тяхната традиция и локална (регионална) култура, а черти, свързани с българското им съзнание и чувството за национална принадлежност, поведението в обществото, социално-политическите нагласи, психологическите им особености и т.н. Страшимиров чертае техния образ на благовидни, но строги хора. „У тях всичко изглежда измерено, пише той: и сръднята, и лукавството и ума”. По думите му „рупецът и в най-тъмните начинания е перфидно благоприличен, от всички български диалекти групи най-малко байганювщина има сред рупците. Те изглеждат строго коректни към чуждото и са тихо религиозни, напр. пазят пости, даже когато са жестоки лихвари или чиновници-рушветчии... Рупкините се показват за подчинени на мъжете си, но са волни и наклонни да салмуват, комай като торлакините. И рупецът, който е болно докачлив, както е мъжа въобще в народа ни, изглежда комай примирен с женската „туна беда”. Може би затова от всички българи рупецът най-малко псува и въобще не е циник. ... Към децата си той е по-любвеобилен от загореца, от шопа, от мизиеца, но не са му познати гальовните излеяния на македонеца... С тези си качества рупецът отстъпва на гърка по пъргавина и досетливост, но го бие по издържливост и далновидност. Няма никакво съмнение, че рупецът българин по здрав смисъл в начинанията, по издръжливост в трудностите, по строгост в характера и по далновидност бие гърка както в трайни стопанствени предприятия, така и в стабилна търговия”.
Литература
Аянов, Г. П. Странджа – етнографски, географски и исторически проучвания. София, 1938.
Аянов, Г. П. Българи в Южна Странджа и съседните области. – Известия на Народен музей, т. I. Бургас, 1950.
Български диалектен атлас. T. 1. Югоизточна България. Ч. II. Статии. Коментари. Показалци. София, 1964.
Български диалектен атлас. Т. 2. Североизточна България. София, 1966.
Гандев, Хр. Българската народност през XV в. Демографско и етнографско изследване. София, 1988.
Георгиев, М. Арнаути и мърваци в Брацигово (етнографски бележки). – Известия на Семинара по Славянска филология, 1905, № 1, 117-140.
Кънчов, В. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. – СбНУ. Т. Х. София, 1894, 469-535; Т. ХІ, 1894; Т. ХІІ, 1895; Т. ХІІІ, 1896.
Младенов, М. Названия и прозвища на групи българско население (образувани по техни говорни особености). – Известия на Института за български език, кн. XII, 1965, 199-222.
Ракшиева, Св. Истинските тракийци. – Българска етнология, № 2, 2000, 5-30.
Ракшиева, Св. Етнографски групи и граници в Тракия. – В: Тракиецът и неговият свят. Т. 2. София, 2004, 5-27.
Славейков, Петко. Рупското и рупаланското българско население и наречие. – Наука, 1882, № 5, 463-473.
Райчевски, Ст. Принос към етнодемографската характеристика на Странджа от края на ХV век до 1878 година. – Известия на музеите от Югоизточна България, т. 9, Пловдив, 1988, 73-86.
Райчевски, Ст. Етнодемографски процеси в Одринско през и след Илинденско-Преображенското въстание. – В: Осемдесет години Илинденско-Преображенско въстание. София, 1988, 523-530.
Райчевски, Ст. Етнодемографска характеристика на Югоизточна Тракия през ХІХ век и до Съединението. – В: 100 години от Съединението на Южна и Северна България. Стара Загора, 1989, 75-84.
Райчевски, Ст. Етнографските (регионалните) групи в Странджа. – Българска етнография, 1991, № 2, 34-40.
Черкезова, М., Ст. Райчевски. Историческа и етнографска характеристика на Странджа от средата на XIX до началото на XX в. – В: Странджа. Материална и духовна култура. София, 1996, 7-22.