Понятието етнос има гръцки произход (ἔθνος – „народ“). В етнографската литература се употребява като социална категория, която представлява общност от хора, живеещи на определена територия и отличаващи се от други подобни по езика, културата, бита, самосъзнанието и психиката.
Етносът е основен тип етнична общност и базисно понятие в руско-съветската историко-материалистична етнична теория – теория на етноса. В това качество понятието е въведено в научната литература през 20-те г. на XX в. едновременно чрез съчиненията на М. Вебер /субективно разбиране на общ произход, сходни черти на външността и културата, без оглед на наличието на кръвно родство/ и от С. М. Широкогоров /добавя наличието на езиково единство между членовете, както и комплексна култура, която – наред с осъзнатия общ произход и начин на живот, правят групата отличима от другите подобни/. Разцветът на съветската теория се простира в десетилетията от 60-те до 90-те г. на XX в. В съчиненията на П. Кушнер, Н. Чебоксаров, В. Козлов, С. Токарев и особено – на Ю. В. Бромлей, етносът се интерпретира като устойчива общност от хора, възникнала по естествено-исторически път при наличие на определени условия и характеризираща се с набор от обективни и/или субективни признаци.
Според някои определения, етносът не е социална, а биологична категория, възникнала в резултат на адаптацията на хората към отделни ландшафтни условия (Гумильов). В западноевропейската литература се среща становище, че етносът е „самоосъзнато от хората единство” (Маже). Етносът се възприема и като група от хора, центрирана около общия им произход, който е реално или предполагаемо съществуващ. Разгърнат списък от обединителни признаци на групата, които изграждат нейното продължително съществуване в историята, е представен в текстовете на етносимволистите (А. Д. Смит и следовници).
Условия за възникването на етносите са териториалната и езикова общности, като втората може да се изгради или затвърди в процесите на етногенезиса. Сформиран в резултат на тези условия, етносът представлява социален организъм, който започва да се самовъзпроизвежда по пътя на етнически еднородни бракове и предаване на поколенията на езика, традиционната култура и бит, етничните ценности и норми. За да постигне оцеляване и устойчиво съществуване, етносът се стреми към създаване на социално-териториална потестарна ориентация, изразена в национална автономия или в национална държава. В хода на историческото развитие етносът може да претърпи изменения, отделни негови части могат да се обособят териториално, да мигрират и попаднат в различни природни, политически и социално-икономически условия, които да променят културата и бита, езика и мисленето им. Според теорията на Ю. Бромлей, докато хората съхраняват етничното си самосъзнание като основен етничен определител, те се считат принадлежащи към началния етнос.
В съветско-руската теория, като основен тип етническа общност, етносът е представен от стадиални и синхронни типове човешки съвкупности: племена /или съюзи от племена/, нации /до неотдавна – и народности/, етнографски и етнически групи, стопанско-културни типове, етнополитически и етнолингвистични общности. Конкретните форми на съществуване на етноса, според дуалистичната концепция за него, създадена и развита от Ю. Бромлей и сътрудници, въвежда тесен и широк смисъл на интерпретиране на понятието: етносът в тесен смисъл или етникос включва всички групи хора с еднаква етнична принадлежност, без оглед на локализирането им. Широкото тълкуване на етноса е обозначено с термина етносоциален организъм и то включва само хората от териториално-компактните и социо-потестарно организираните части на етноса. Предложена е йерархия на етносите, която да ги обозначи по лингвистична, религиозна или държавна принадлежност – субетноси и метаетноси, но тя не добива популярност. Поради сложността и многообразието на етноса като социално явление, типологизацията и класификацията както за историческите, така и особено за съвременните му форми, е все още незавършена, а социалната и политическа практика на динамичния свят днес я предизвиква непрекъснато.
Сред съществените и общопризнати позитиви на теория на етноса са: прецизната идентификация на ранните форми на етнични групирания, разграничаването на някои последователни модели и основания за етничното развитие в конкретни общества, последователната вътрешна субординация и логична цялостност на концепцията. Най-често вменяваният негатив на теория на етноса е нейният „експлицитен примордиализъм“ и невъзможността да се отделят етничните от социалните феномени и процеси, миналите етнични наследия от съвременните социални динамики. При променената геополитическа среда, от 90-те г. насам започна преосмисляне на теорията на етноса, изразено в крайни и взаимоизключващи се мнения: защита и по-нататъшно развитие; трансформиране на някои страни, считани за неадекватни; или пълно отрицание. Най-ярък апологет на последното е акад. В. Тишков, който отправи емблематичния призив: „Да забравим за нациите в името на народите, държавите и културите!“ /1998 г./ и „Нацията е метафора“ /2000 г./, а етноса изтълкува силно конструктивистки.
Оригинална българска теория на етноса не бе създадена. Съветската теория бе адаптирана и се направиха опити тя да се апробира върху български исторически и етнографски материал /В. Хаджиниколов, Д. Тодоров, Д. Ангелов/. До Промените творчески идеи бяха развити в единични съчинения /Ст. Генчев, Т. Живков, Стр. Димитров/. От 90-те г. на XX в. започна следване на моделите от западната трактовка на етничните явления, в повечето случаи на описателно ниво, но и с няколко приносни публикации /В. Тодоров, А. Иванов, Т. Живков, А. Кръстева/. Днес интересът към изучаване, преподаване и развиване на етническата теория у нас е силно намалял и се свежда предимно до широко и безконтролно включване на научни понятия от нея в ежедневната обществена реч и неточното им хаотично използване.
Литература
Бромлей, Ю. В. Очерки теории этноса. Москва, 1983.
Гумилев, Л. Этногенез и биосфера Земли. Под ред. В. С. Жекулина. 2 изд. Ленинград: Изд-во ЛГУ, 1989.
Живков, Т. Ив. Етничният синдром. София, 1994.
Тишков, В. Реквием по этносу: исследования по социально-культурной антропологии. Москва, 2003.
Maget, М. Problèmes d’ethnographie européenne. – In: Ethnologie générale. Jean Poirier (éd.). Paris, Gallimard, 1968, 1247-1338.[=]