Етнографската група е понятие от теоретичната етнология, от теория на етноса, обозначаващо част от даден народ, обикновено локализирана в някой регион от територията му, притежаваща особености на диалекта и културата (облекло, психически черти, храна, обичаи и т.н.).
При определянето на понятието съществуват доста големи различия. Те се свеждат главно до въпроса дали хората, които образуват тази група, притежават самосъзнание за това. Ю. Бромлей (1971) например приема, че основен критерий за разграничаване на етничните и етнографските групи е притежаването или липсата на съзнание за обособеност и ги нарича субетноси. Други етнографи приемат, че етнографската група има един език с основния етнос, осъзнава своята принадлежност към него, но притежава свои диалектни и културно-битови особености, т.е. специфични черти на културата, които съзнава и уважава. Н. Чебоксаров (1967) и В. Хаджиниколов (1991) заемат средно становище: според тях етнографската група, макар и да няма самостоятелно етнично самосъзнание, все пак разбира своята обособеност като част от общия етнос, а освен това притежава диалектни и културно-битови особености. Под етнографска група съвременната българска етнология разбира онези локални, вътрешни подразделения на етноса, в които са налице отделни специфични елементи на културата, които се осъзнават заедно с признаването на принадлежността към етноса. Въпросът за етнографските области и етнографските групи е относително слабо разработен в българската наука. Няма единство в българската етнография дори по въпроса за броя на етнографските групи – преобладаващо е становището, че в България има осем основни етнографски групи; неяснота съществува и относно проблема за произхода и типологията им.
Критерии за обособяването и основни етнографски групи
Сред факторите за обособяване на групите се посочват поминък, верска принадлежност, административно деление или просто външни прозвища, породени от особености на говора или носията и дадени най-често от външни за групата хора. Най-използваният критерий е по географски район на обитаване, според който /в комбинация с различни от горепосочените/ се открояват най-малко следните няколко групи: Балканджии /с първоначално поселение в Стара планина и Предбалкана/; Добруджанци /Северна и Южна Добруджа/; Ваяци /източните области на Стара планина, основно в селата Голица, Козичино (Еркеч) и Аспарухово (Ченге)/; Кариоти /райони на Странджа и Сакар/; Капанци /Североизточна България – Разградска и Търговищка област/; Македонци (Пиринска Македония); Мизийци /обширен регион между Дунав и Балкана/; Мърваци /Сяр, Валовища и Неврокопско/; Рупци /предимно Родопите, Странджанско и Беломорска Тракия/; Парапанковци /Южна Тракия/; Полянци, Хърцои /между Стара планина и река Дунав – от река Искър до Силистра/; Помаци (в Южна България); Тракийци /основното население на българската, гръцката и турската част на областта Тракия – съответно Северна, Източна и Западна Тракия/; Шопи /в широк регион на някогашните западнобългарски земи/; Тронки /Странджанския регион/; Торлаци /Северозападна България – селата в Белоградчишко, Берковско и Чипровско/. При обособяването на тези групи няма единен критерий: напр., параманковци е обозначение на езиково гърцизирани българи; помаци – на приели исляма българи, и т.н. Представители на всички групи предприемат в хода на историята миграции и разселвания както в рамките на България, така и в съседни области и картината на тяхното местоживеене днес е различна.
Литература
Вакарелски, Хр. Групи на българската народност от битово гледище. – Известия на българското географско дружество, 1942, № 10.
Генчев, Ст. Народна култура и етнография. София, 1984.
Етнография на България. Т. 1. София, 1980.
Симеонова 2015: Симеонова, Г. Групи българско население и етнографски групи. Варна: LiterNet, 2015.