Обичаите и празниците, свързани със занаятчийството и еснафската организация, отбелязват определените етапи на социализацията на човека в професионалната среда или имат отношение към живота на професионалната група. Сред тези обичаи най-добре изследвани са строителните, които са предназначени за осигуряване на благоприятното протичане на трудовата дейност и създаването на завършена сграда.

Обичаите и обредите, свързани с избора на мястото за предстоящия строеж, са повлияни от представата, че всяко място има свой стопан (дух покровител) – животно, най-често змия, или отдавна починал прародител. За предразполагането му се прави курбан. На избраното място обикновено се посипва пепел от огнището, по следите върху която на сутринта се определя какъв е стопанът на мястото. Основите започват да копаят на изток, преди изгрев слънце, на лек ден и нов месец. Първата копка се прави от баш майстора, понякога от самия стопанин. Полагането на основите често се съпътства с жертвоприношение, като колят животното при основите и ги поръсят с кръвта му; там полагат главата и костите му. За заздравяване на строежа навсякъде зазиждат в основите шише със светена вода; много често се хвърлят пари на основните камъни, „за да не се клатят“. В основата на описаните обредни практики стои схващането за необходимостта от строителната жертва като залог за успешното завършване на строежа.

При завършване на покрива баш майсторът прави дървен кръст и го украсява с китки, вързани с червен конец. Важен обреден момент е предопределяне съдбата на обитателите на новата къща чрез строителната благословия (в позитивен план) или чрез дюлгерската клетва (в негативен план). Благословията включва пожелания за здраве, плодородие, умножаване на челядта и богатствата в новия дом. Майсторите дюлгери биват богато дарявани от новите стопани извън уговореното възнаграждение. Вярва се, че благословията на майсторите пази къщата. След изричането ѝ за дюлгерите и гостите се слага трапеза. Завършването на постройката е свързано с предаването на ключовете от баш майстора на собственика, което също става на лек ден. Предопределянето на съдбата на собствениците на жилището от строителите се свързва с вярването в особената сила на дюлгерите, които владеят тайни езици, притежават способности и познания, даващи им възможността да се разпореждат с резултатите на своя труд. Това право на строителите да вещаят благополучие или да прокълнат новите стопани, ако не са доволни от заплащането на вложения труд, изследователите обясняват като реликтни следи от старинни трудови отношения.

В периода след средата на ХХ век при строежа на нова къща широко са разпространени формите на традиционна взаимопомощ, но за разлика от миналото, вземат участие на само роднини и съседи, но и членове на звеното (бригадата), в което работи собственикът на строящата се къща. Това участие при полагането на основите, при изливане на плочите, при направата на покрива, става все по-значимо. Тези хора от звеното се канят на тържествената трапеза, сложена в новия дом.

Първият работен ден на момчето, станало чирак в занаятчийската работилница, е съпътстван с някои обичаи – то носи котле с вода, полива от нея на майстора, който го посреща на прага, разменят си благопожелания, майсторът хвърля монети в котлето. Приобщаването към професионалната група става на съвместната трапеза, на която чиракът сяда до майстора си и където окончателно се уговарят подробностите около чиракуването. След свършването на пазарлъка чиракът целува ръка на майстора и му дават кобилица, за да донесе вода. Описаните обичаи са характерни за дюлгерската професионална група, но вероятно началото на работата на чираците е отбелязвано по подобен начин и в други еснафски организации.

Провъзгласяването на чирака за калфа зависи изцяло от майстора – той лично обявява на събранието на майсторите това преминаване в следващата степен в професионалната йерархия. При дюлгерите преходът от чирак в калфа се изразява във включването му в градежа на постройка.

Калфата, когато с течение на годините изучи добре занаята, уведомява своя майстор, след това и съвета на майсторите за своето желание да стане майстор. Калфата се явява на изпит, на който в присъствието на майсторите той изработва своята продукция, утвърждавайки правото си да претендира за майсторство. Когато се справя успешно, старият майстор дава обществена гласност, че вече признава своя калфа за достатъчно подготвен, като му подарява инструменти, свързани с упражняването на занаята. След като съветът на майсторите съобщава решението си на явилия се на изпит калфа, той трябва да направи определена вноска в еснафа и да даде угощение на майсторите. Това угощение в тържествена обстановка било скъпо, поради което калфите от различни еснафи се сдружават с цел да си поделят разноските по него. Провъзгласяването на нови майстори обикновено става през няколко години, често на патронния празник на еснафа и този обред се нарича тестир. Постепенно то се превръща в празник за целия град. В началото се извършвала тържествена церемония, чиято цел е да демонстрира, че новият майстор е вече пълноправен член на еснафската организация. Тестирът представлява обред на преход от една социална и професионална група в друга.

Всяка еснафска организация има и свой патронен празник, свързан с определен светец покровител на занаята. Избирането на патрон на занаята става според житието на светеца или е свързано с легенда. Основните елементи на еснафския празник са изпълнението на редица църковни ритуали с цел да се осигури покровителството на светеца патрон, правенето на помен за умрелите занаятчии и уреждането на обща трапеза обикновено извън града. През XVIII и XIX век, в периода на разцвета на занаятчийското производство в българските земи, празникът на някои по-заможни еснафи е много богат. Софийските кожухари например по утвърдена традиция и през първото десетилетие на ХХ век тържествено преминават по централните улици на града с музика и специално приготвeно знаме с изобразени на него кожух и калпак.

Описаните обичаи и празници, свързани със занаятчийството, подпомагат предаването на производствената култура и социалния опит, а социално-регулационната им функция се проявява в детайлната регламентация на поведението на личността в производствения колектив и във взаимоотношенията между хората от различни социални групи. Чрез тези обичаи се осъществява и социализацията на индивида, преминаването на младия човек от една социална и професионална група в друга.

В края на ХІХ в. капиталистическите отношения в градовете и селата засилват процеса на преосмисляне и трансформиране на традиционните трудови обичаи. Със западането на занаятчийското производство еснафската организация губи значението си и към края на ХІХ в. много от професионалните обичаи отмират.

Литература

Генчев, Ст. Строителни обичаи и обреди. Етнографски проблеми и перспективи. – Векове, 1974, кн. 2-3, 67-74.

Георгиев, Г. Освобождението и етнокултурното развитие на българския народ 1877-1900. София, 1979.

Дражева, Р. Трудови празници и обичаи. – В: Етнография на България. Том ІІІ. Духовна култура. София, 1985, 214-231.

Николов, Ив. Избор на място или „началото“ в строителството на ново жилище. – Българска етнология, 1996, кн. 1, 25-38.