Нестинарството е палеобалкански субстрат от соларната идеология и Дионисово-Сабазиевата огнена обредност, съществувала през древността в трако-фригийската контактна зона (Балканите с антична Анатолия/Мала Азия). Данните дължим на Страбон, Плиний Стари, Ямблих и др., но етимологията на названието все още не е установена. Има реални исторически обстоятелства, обусловили до голяма степен съхранението на този феномен в Югоизточните Балкани (Странджа) до средата на ХХ век, на което са посветени отделни изследвания.

В късната фолклорна традиция (от ХIX–ХХ в.) нестинарство е дял от системата на странджанските панагири (новогр. честване, празнуване на светия), а нестинарите – духовни и физически водачи на обредното действо. Именно чрез тях се изявявала волята и „заръките” на светците (Костадин и Елена, Димитър, Илия, Богородица, Панталеймон и др.), патрони на споменатите общоселски празници, осигуряващи благополучието на селото и неговото землище. По своето съдържание панагирите се вписват в т. нар. „оброчен кръг” – една особено жизнена сред българите (и на Балканите) традиция.

Нестинарите и нестинарството (присъщо в миналото за много села в Югоизточна Тракия) се отличават със следните особености: способност за контакт със светеца (чрез вътрешна визия, в състояние на транс или т. нар. „прихващане”); пророкувания и предсказания, отличаващи се по своята глобалност и общозначимост (за селището, за държавата...); газене, изтъпкване на жаравата само в определени дни от годината, което в късната фолклорна традиция е било мотивирано от вярата, че унищожавало всички болести, злото в селото и „изкупвало греховете на всички”. Имало и такива, които никога не са влизали в огъня, „ма ги прифатяше и казваха”, т. е. пророкуват и общуват със светците.

Нестинари бивали и мъже и жени, и от разни семейства. По думите на Славейков „таквизи в едно село трябва да се намерват малки и големи, женски и мъжки до 10-15 души и те обикновено принадлежат към една породица“. Контактът със светеца/светицата покровител, с други светци, с предците, в транс и съновидения издавали т. нар. „нестинарска болест” и „прихванато/прифатано” състояние. Първото влизане в жаравата е предхождано от неопределен период (около година) на ясновидения, съновидения и физическо страдание. Отначало всички само предсказвали и после почвали да играят – „идущата година”. Нестинарите „шавнували“ по различно време и място на денонощието. В с. Ургари/Българи „болестта ги прихващала“ с приближаването на панагира на св. св. Костадин и Елена, а също и през зимата, когато ходели от къща на къща. Прихваната, нестинарката играела и без огън. Специфичен симптом на това състояние, известен от описанията, от спомени на ургарци и дори от мой личен досег с гръцките нестинари в с. Агиа Елени, е падането на телесната температура, която се нормализира след играта в жаравата. В описание от средата на XIX век „те почернявали, викали колкото могат с тънък и протегнат глас „ихъ-ихъ“ и пляскали с ръце. Преди играта... стискали двете ръце и се навеждали сякаш ги боли нещо“. В жаравата, по описанието на М. Арнаудов, нестинарите имали вид на „полумъртви... Всичко чували, но нищо не отговаряли, докато не дойдел часът на освобождението”. Докато играели били „прежълтели, сякаш умрели... и каквото хванат, личи че имат голяма сила”.

Ентусиасмичните състояния на нестинарите са били провокирани от звука на гайдите и тъпаните, били са идентични по продължителност на музиката. Някога, докато траела нестинарската игра, „множеството стоеше като вковано”, цари „мъртва тишина… чувал се само тъпанът”. Старото поколение в с. Ургари/Българи помнеше, че жаравата трябва изцяло да се потуши, така че „хоро да се играе там. Тогава и децата викали да потъпчат”; минаването, пробягването, или т. нар. „пресиканье не е хубаво”.

Нестинарските пророчества се отличават със своята глобалност и общозначимост: „Турците ще си ходят, верите ще се делят, много ще страдаме, най-вече гърците [с. Ургари]; Война ще започне, светът ще се изгуби, главите ни ще теглят [с. Ятрос]; Кюприята мари, Кюприята [днес гр. Приморско], ще дойде ден, град ще стане... подире – пепелище!; св. Илия на бял кон върви и гаси огъня на фронтът [с. Ургари, баба Злата в деня на Св. Илия]. Друга нестинарка от Ургари, баба Добра, родена втората половина на XVIII век сама си пеяла... замаяна: – Един ден, дяца, ще дойде, та хората ще фъркат по небето... ще се отлъчат верите... ще стане една война в Цариград и ще остане един Бог на небето и един цар на земята. Ще се бият, ще се бият, та ще плувне мала [теле] в кръвта… ще остане единът черек [четвъртина] на светът...”. Може би трябва да се изтъкне, че тези хора са били неграмотни и до голяма степен изолирани от външния свят.

Някои от нестинарските ясновидства и заръки звучат като прокоби – проява на амбивалентната/двойствена природа на фолклоризираните светци – тя или помага или пакости на хората. Ако светецът е почитан, носи щастие и изобилие, и обратно – може да предизвика природни бедствия, болести, смърт: „Селяни, таз година Св. Костадин иска крава ялова. Ако ли не, сипката [шарката] ще дойде!; децата ни умират и ще умрат всички мъжки до 5 години, ако не поправим черковищата!; силен град ще удари селото ни, ако не тачим три дни свети Костадина!; ако не сториш една икона, ако не ù туриш сребро, да окуцееш!... ”.

Нестинарите в Странджа вещаели не само в дните на панагирите. Поради дарбата и богоугодния си живот те били „уважавани всеобщо”. Селяните се обръщали целогодишно за помощ и съвет към тях. Гордост е било за мъжа, „гдето жена му е нестинарка... Каквото кажат нестинарките, мъжете го изпълняват. Те управляват селото...“. До края на 60-те години на ХХ век те ясновиждат, пророкуват бъдещето и газят въглени. През 1970 г. със смъртта на нестинарките баба Злата (с. Българи) и баба Ирина (с. Каланджа, днес Синеморец) се затваря последната страница на една вече гаснеща традиция. Поради превръщането на древната светиня в зрелище и увеселителна атракция старите хора в Българи наричаха платените, съвременни огнеходци „изкуствени нестинари” – една обяснима носталгия по миналото на „нестинърлъка”, който в онази форма и съдържание никога няма да се върне. Той е бил част от, и необходимост за една общност, която също се пресели в отвъдното, ведно с откраднатите икони, музикалните инструменти и свирачите, Големият ред на панагира и разбра се, „халосаните” нестинари. „На, сега светът е друг” – е казал векилинът/питропът в с. Ургари още през 1933 година.

За своите страдания и за потъпкването на жаравата, което „погаряло болестите”, някогашните нестинари не са продавали „индулгенции”. Затова, огнеходците в различни краища на България, които „пресикат” жаравата с балетни движения, и които не „тъпчат злато” две педи, а просто хонорара си, нека бъдат любезни да си измислят друго име.

Литература

Арнаудов, М. Нови сведения за нестинарите. – Сп. БАН, ХIV, 1917, 43-102.

Арнаудов, М. Очерки по български фолклор. София: Издание на министерството на народното просвещение, 1934.

Георгиева, Ив. Нестинарството в България. – Във: Втори международен конгрес по българистика. Доклади, том 10. София: БАН, 1987, 37-51.

Нейкова, Р. Панагирите в село Българи. – Български фолклор, № 1-2, 1996, 58-83.

Нейкова, Р. Последната нестинарка в Каланджа. – Български фолклор, № 4, 2001, 76-82.

Neykova, R. Nestinarstvo: On Мaterials of South-East Bulgaria. – Our Europe. Ethnography – Ethnology – Anthropology of Culture (Poznań), Vol. 2, 2013, Bulgarian Issue, еd. Katya Mihaylova, 89-105.

Радойнова, Д. Феномените на Странджа. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 1999.

Русев, Ст. Народни обичаи. От Лозенградско или Кърклисийско (Одрински вилает). Нистинари. – СбНУ, VI, 1891, 224-227.

Фол, В. Завръщат ли се старите богове? – Български фолклор, 2005, № 4, 50-66.

Фол, В., Р. Нейкова. Огън и музика. София: АИ „Марин Дринов”, Тилия, 2000.

Лефтер (млад момък) носи иконата в „риза“ на св. св. Константин и Елена на Константиновден в с. Българи, Малкотърновско, 50-те години на ХХ в., сн. Р. Ангелова. ИЕФЕМ-АЕИМ, арх. № 4595