Формите на развлечение и прекарване на свободното време са едни от съществените елементи на модерната култура в обществения живот. Понятието „свободно време“ най-често обозначава време, прекарано извън трудови отношения, образование или домакински задачи, както и извън необходимите действия за биологичните потребности на човека.

За някои изследователи на проблема, свободното време е абстрактна идея и рядко то е плод на свободен избор – икономическите и социалните сили дават свободно време на индивида, но само привидно, тъй като обществените механизми задават определени рамки, които обслужват консуматорски нагласи. Поради това свободното време като преживяване често се свързва с размерите на възприетата свобода и избор. Несъмнено, заниманията на повечето хора през свободното им време не са плод на напълно свободен избор и често биват ограничавани от обществен натиск. Други класически определения от края на XIX в. пък отъждествяват свободното време с непродуктивна консумация на време.

Темата за употребата на свободното време бива обстойно изследвана през ХХ в., когато се въвеждат понятия, засягащи и класата на хората, разполагащи с такова време – т.нар. свободна/незаета класа (англ. leisure class). Става въпрос за социални групи, които прекарват времето си непродуктивно и статутът им бива определян от това, че притежават лична собственост. В обществен план това се изразява чрез дистанциране от заобикалящия свят и, паралелно с развитието на обществото – чрез фокусиране върху развиването на все по-изтънчен вкус и по-богат живот. Впоследствие това се превръща в желан модел на поведение и от групи с по-нисък социален статус.

В България процесът на формиране представата за свободно време започва в средата на XIX в., когато през Възраждането се оформят структурата и навиците на модерното общество, движено от развитието на буржоазията. Непосредствено след Освобождението динамиката на свободното общество нараства още повече. Това е периодът, в който все повече хора започват да използват часовници, отмерващи времето по западноевропейския стандарт. Тогава именно започва и осмислянето на свободното време като такова и то предимно в градска среда, паралелно с отхвърлянето на доосвобожденски порядки и постепенното приемане на европейските такива. Ключов елемент в разгръщането на идеята за свободно време е ускореното развитие на културните взаимодействия между селото и града след Освобождението, както и последвалата миграция на население. В столицата, както и в други по-големи градове у нас се наблюдава безпроблемно съчетаване на традиционно и модерно, на градско и селско – според вкусовете и възможностите на живеещите там.

Един от популярните начини за прекарване на свободно време в града през този период е разхождането по улиците, градините и парковете, наричано „движение“, а още и „корсо“, „стъргало“, „чарк“ или „ларго“. Тези разходки обикновено се инициират в неделни или празнични дни, а също и привечер в делничните дни по някоя от главните улици на града – напр. за столичани това са разходките по ул. „Цар Освободител” (наричан „Царя“) от Двореца до Ректората и обратно. В нея активно се включват моми и ергени, на които е време да сключат брак, както и цялата столична бохема – писатели, поети, интелектуалци, артисти и др. Често разходките с компании завършват в заведение с почерпка или пък с предварително организирано тържество (напр. пред Народния театър), уредено от читалище „Славянска беседа“, от „Червения кръст“ или от женски благотворителни дружества.

Развлеченията през свободното време в столицата и в по-големите градове нарастват и с появата на множество самотно живеещи мъже (ергени), дошли от друго населено място заради работа. Бидейки наемна работна ръка или служители, при възможност те наемат прислуга (предимно жени), която да се грижи за домакинството им. По този начин те успяват пълноценно да се отдадат на градския живот, който включва и посещения на мигрантски сбирки в т.нар. землячески дружества. За жените пък функционират женски дружества, които макар и малко на брой и за ограничени прослойки, набират популярност още от времето преди Освобождението.

На фона на този социокултурен контекст в големите български градове значително нараства броят на кафенетата и бирариите, част от които стават средища за провеждане на концерти и вечеринки за по-заможните жители. В периода от края на ХІХ в. и първата половина на ХХ в. българинът прекарва голяма част от свободното си време в кръчмата, ресторанта, бирарията и другите подобни заведения. Обикновено явление е съществуването в едно заведение на кафене или кръчма с бръснарница, на кръчма с гостилница и бакалница, или на бозаджийница и халваджийница. Възрожденските модели на кафенето и кръчмата се запазват като вид своеобразни мъжки клубове и техният брой дори нараства, но те се оказват недостатъчни, за да отговорят на новите социални отношения след Освобождението (за сравнение, в София през 1891 г. има 335 кръчми и 53 кафенета, а през 1935 г. те вече са съответно 686 и 398). Това е и основната причина, довела до пренасянето на редица европейски форми на увеселителни заведения – вариетета, кафе-шантани, бирарии, локали (напр. „Одеса“, „Люксембург“, „Свобода“) и др. Постепенно се появяват и увеселителни заведения тип вариетета, а и т.нар. аперитиви (появили се през 30-те на ХХ в.), които са главно в центровете на големите градове. За посетителите се организират вeчeри, на които се изпълнява модерна западна музика (напр. джаз от 20-те на ХХ в.). Mнoгo чecтo тaкивa концерти ce пoдгoтвят oт рaзлични дружecтвa и oргaнизaции нaй-вeчe c блaгoтвoритeлнa цeл.

Особена популярност във връзка с прекарване на свободното време на гражданите добиват и танците. Въпреки липсата на свобода в общуването, изискванията на новите социални отношения и контактите на формиращия се социален елит водят до възприемане на редица новости в края на XIX в., една от които са модерните европейски танци. В големите градове те стават вид масова култура, докато във възрожденските градове и села най-популярната танцова форма остава традиционното народно хоро. Целта на модерните танци е да развличат и да носят удоволствие както на зрителите, така и на участниците, независимо от социалната им принадлежност. Така се появяват специални салони и зали за танци, в които неизменно присъстват технически за времето си новости като грамофонът и радиото. От началото на ХХ в. постепенно балетът отстъпва пред по-модерните уанстеп, куикстеп, фокстрот, шими, чарлстон, румба, кариока и техните разновидности фокс-англе, ритмик степ, лонели валц, дирдидъг, ла требла, будапест, нов блюс и др.

Още преди Освобождението се организират балове в Пловдив, а в Русе през 70-те години на XIX в. два пъти в седмицата се правят балове по европейски образец като развлекателни занимания на заможните граждани. Карнавалите и маскарадните балове добиват популярност в края на XIX в. и през първите десетилетия на XX в. като още един начин за прекарване на свободното време, който при това привнася колорит в градовете. Те навлизат под влиянието на чужденци или на българи, завършили образованието си в чужбина (напр. по време на т.нар. пaрцaливи бaлове се използват оригинални, но вехти мъжки и дaмcки кocтюми от всякакви видове; пoпулярни cтaвaт и мacкeнитe бaлoвe пo cлучaй Cирницa).

Също така през свободното си време гражданите посещават театър, опера, оперета и балет, а по-късно и кино. Първата за страната кинопрожекция се състои през февруари 1897 г. в Русе, а въвеждането на електрическия кинематограф в началото на ХХ в. води до засилване интереса към седмото изкуство и до откриването в големите градове на все повече киносалони, предлагащи ежедневни прожекции (напр. още през първото десетилетие на ХХ в. в столицата са открити киносалоните „Модерен театър“ и „Одеон“).

Друг популярен начин за развлечение са различните видове организирани сбирки. Такива например са т.нар. ceриaни, които имaт за цел дa зaпaзят пaтриaрхaлнитe рoдoви трaдиции и дa прeдпaзят млaдитe oт мoднитe увлeчeния. В началото на ХХ в. обаче те пocтeпeннo oтcтъпвaт мяcтo нa coaрeтaта, както и на т. нар. дине и жур, които с годините стават достъпни и за не толкова богатите прослойки. Подобен тип сбирки са и вечеринките, популярни още от времето преди Освобождението, които се разпространяват бързо и стават един от най-актуалните и предпочитани начини за развлечение в градска среда. В края на XIX в. и началото на XX в. се разграничават два вида вечеринки – събрания в къщите на по-заможните граждани и в салоните на обществени сгради като читалища и училища. Към тях може да се добавят и литературно-музикалните вечеринки, инициирани от професионални или благотворителни организации и често с благотворителна цел. Вечеринките, обикновено състоящи се от две части – произнасяне на слово и танцувална програма, предоставят и шанс на млади творци от различни сфери на изкуството да представят произведенията си. Въпреки близостта си до традиционната седянка от близкото минало, вечеринката е по-различна съдържателно.

Близки до модела на вечеринките са и т.нар. чайове, по време на които се обсъждат въпроси, касаещи културата, изкуството и книжнината; също и литературните кафенета, които са средища на литературни кръгове и групи с откровено интелектуална насоченост и посветени на културата на писане. В столицата и в по-големите градове средища на определени професионални или интелектуални групи стават някои кафенета, които не са толкова известни и не са места за големи и шумни веселби.

Важно е също така да се отбележи, че през първите десетилетия на ХХ в. българското градско общество запълва свободното си време и с различни игри – както такива, наследени от доиндустриалния период, така и европейски заемки. Такива са например „китайска гощавка“ (подаване под масата на различни предмети и познаването им) и „рубе“ (търсене на скрит предмет). За интелигенцията има и по-изискани игри, като например рецитация на стихове и анекдоти или отгатване на думи. Играта на карти е известна в обществото от преди Освобождението, като след него тя се играе в частни жилища по време на домашни банкети и вечеринки, както и при станалото популярно ходене на гости. Картите са и развлечение, с което се занимават хората в различни заведения, на първо място сред които са кафенетата. Особена популярност в междувоенния период добива белотът, а бриджът си остава занимание предимно на елита. От средата на ХХ в. постепенно игрите на карти като белот и сантасе стават все по-популярни особено сред юношите. Понякога картоиграенето, както и играта на зарове, е от хазартен характер най-вече в кръчмите, но скоро след Освобождението хазартните игри са забранени със закон. Разпространени са също и играта на табла и шах, познати още от Възраждането, както по заведенията, така и на открито в градските градини, а в някои клубове се играе и билярд.

Като забавление за подрастващите се откроява любимата сред момчетата игра джелик (чилик), докато момичетата предпочитат игрите с кукли, игра на дама, както и игрите „у кого е парата“, „пръстен“ и „куца баба“. Една от любимите игри на децата до средата на ХХ в. остава играта „ашик“ с кокалчета от задното коляно на агне (ашици).

В края на ХIХ в. в България навлиза и се разпространява цирковото изкуство, което добива широка популярност сред народа и естествено се вписва в традиционното посещение на събори и панаири. Последните играят ролята на пресечна точка между града и селото, модерното и традиционното. Въпреки че губят част от социалната си значимост и променят някои от функциите си, съборите и панаирите остават актуални през целия период от Освобождението до Втората световна война. През 20-те и 30-те години една от основните функции на съборите е развлекателната, но това е времето, в което елитът вече се разграничава от този вид „простонародно” забавление.

Що се отнася до по-продължително прекарване на свободно време, освен посещенията на курорти, популярни са и излeтите и рaзхoдките cрeд прирoдaтa. През 20-те и 30-те години на ХХ в. почивката на курорт по европейски маниер вече е необходимост за градските жители. Освен заради конкретни практически ползи (лечение), морските и планинските курорти биват посещавани и с цел развлечение, почивка и демонстриране на материални възможности и социално положение. Наред с това, през този период за прекарване на свободното време сред природата се оcнoвaвaт лoвни и рибaрcки дружecтва, а също така и се оргaнизирaт лoвни вeчeринки, нa кoитo ce рaзигрaвaтoмбoли c убития дивeч. Рaзвива се плaнинaрcтвoтo и в мнoгo грaдoвe нa cтрaнaтa ce cъздaвaт туриcтичecки дружecтвa с члeнoвe предимно заможни грaждaни. В годините след Първата световна война се основават и спортни дружества, в които мъжете прекарват свободното си време в практикуване на различни видове спорт, сред които най-популярни са гимнастиката, борбата, ездата, плуването и колоезденето.

През годините градският живот става все по-динамичен, като през втората половина на ХХ в. с развитието на технологиите постепенно навлизат и нови форми за забавление (напр. телевизията), а в края на века и хилядолетието – първо видеото и видеоигрите, а след това и електронните игри и компютрите. Като любимо място на младите хора от края на ХХ в. за прекарване на свободното си време се явяват дискотеките и музикалните клубове. От началото на ХХI в. свободното време на хората в България, а и по света бива доминирано от сърфирането в световната виртуална мрежа – интернет.

Литература

Атанасова, А. (състав.) София ХV-ХХ век: Спомени, впечатления, чужди пътеписи. София, 2009.

Георгиев, Г. Освобождението и етнокултурното развитие на българския народ 1877 – 1900. София. 1979.

Георгиев, Г. София и софиянци 1878-1944. София, 1983.

Георгиева, Б. Градските развлечения в миналото. София, 2006.

Дяков, Т. Градски фолклор в началото на XX век. http://www.public-republic.com/magazine/2013/07/109273.php

Костенцева, Р. Моят роден град София в края на XIX – началото на XX век и след това. София, 2008.

Стоянова, Н. Танцуващият човек от 20-те години на ХХ век. (Върху критически текстове и разкази на Чавдар Мутафов, Владимир Полянов, Фани Попова-Мутафова и др.) http://bgmodernism.com/Nauchni-statii/n_stoyanova_2

Янакиев, Ал. Синема.bg (100 години филмов процес). София, 2003.