Сватбените обичаи бележат прехода на младоженците от групата на неомъжените/неоженените към тази на задомените. В традиционната култура това е задължителен етап от живота на човека. Многоженството (до четири съпруги), което ислямът допуска, при българските мюсюлмани е било изключение. В миналото младежът и девойката мюсюлмани често не са имали никакъв досег преди сватбата. Тя е била уговаряна от родителите им, които избирали брачен партньор на детето си. Близки на младежа посещават няколко пъти дома на момата, за да я искат от бащата. Ако той даде съгласието си, се уговарят за размера на баба хаккъ (бащино право), което младоженецът трябва да плати на моминия баща за това, че е отгледал бъдещата му съпруга.
Девойката получава от момъка подаръци и на свой ред му изпраща дар – бродирана кърпа, която той носи на пояса си.
След подготовка в дома на момата се прави годеж, на който самите годеници не присъстват. За гостите мъже от момковия род се слага трапеза, те носят за момата подарък пръстен. Самата подготовка на сватбата продължава месеци, а понякога и години, период, в който моминият род изготвя чеиза й (юргани, дюшеци, дрехи, пешкири). Подготвянето на чеиз се практикува и днес предимно в селска среда. На семейството на момчето пада отговорността да осигури жилище за младото семейство.
Преди сватбата се сключва религиозен брак – никях. Той се извършва от имама на селището в присъствието на свидетели мъже. В миналото на никяха младите не се присъствали, докато сега това е обичайна практика. На церемонията имамът чете молитви, след което пита младоженците дали се вземат за съпрузи и им дава напътствия за съвместния им живот.
В миналото мюсюлманите в България са правели сватбите в четвъртък или неделя, докато в съвременността се избира неработен ден. В деня преди сватбата на момата се къносват ръцете и косата, практика, която на места се спазва и в наши дни. Приятелки на девойката се събират в дома й и играят танци. След къносването косите на булката се сплитат на малки плитки. Тази после вечер на девойката в дома на родителите й се нарича къна геджеси.
В сватбения ден чеизът на момата се излага на показ на видно място, за да бъде видян от възможно повече хора, след което се превозва в дома на младоженеца. На места (Западни Родопи, Тетевенско) и в съвременността лицето на булката се покрива с блестящи маниста, пайети, сърма (писана булка). Сватбарите от мъжка страна пристигат за булката и в някои случаи именно в този момент се сключва и никяхът. На двора невестата се прощава с близките си и ги дарува. В дома на младоженеца тя е посрещната от близките му и минава по бяло или червено платно. За гостите е приготвена богата трапеза, свири музика, разиграват се сцени с карнавален характер.
Въведени в стаята си, младоженците се захранват с хляб и мед. Момъкът няма право да докосне невестата си (гелина), докато не я разговори и тя не му отвърне. В миналото след първата брачна нощ на младите на решето е показвана ризата на булката. В съвременността този обичай е отпаднал, а сватбеното тържество често се провежда не в дома, а в ресторант, където се канят гости. Практика е също така младите да се съберат да живеят заедно след никях, а месеци по-късно се организира сватба и се подписва граждански брак. В наши дни булката най-често носи бяла булченска рокля, като само в някои селища на Западните Родопи (напр. Рибново) невестата е в традиционна за селището носия. Увеличила се е и възрастта за сключване на брак както на девойките, така и на младежите, като тенденцията е това да става след приключване на средното образование.
В годината след сватбата момините родители изпращат на младото семейство украсен овен по случай Курбан байрамът. В последните десетилетия нараства процентът на бракове на мюсюлмани с немюсюлмани.
Литература
Карамихова, М. Писана булка от Галата. – Българска етнография, кн. 5-6, 1993, 150-152.
Кюркчиева, И. Светът на българите мюсюлмани от Тетевенско – преход към модерност. София, 2004.
Кюркчиева, И. Аспекти на локалното културно наследство: къна геджеси в село Топчийско. – Българска етнология, 2010, 1-2, 123-137.
Съботинова, Д. Семейник или колелото на живота. Обичаи и обреди на българи, турци и цигани/рома. Силистра, 2002.
Цанева, Е. Сватбени обреди и обичаи. – В: Родопи. Традиционна народна духовна и социалнонормативна култура. София, 1994, 146-190.