Етнографският интерес към обредността, свързана с децата, възниква около средата на XIX век в рамките на изследванията на традицията и народната култура (вж. Предмет и обект на етнографските изследвания). Още първите проучватели на „старината“ включват в описанията си народните родилни обичаи, ритуалите на социализация, детските игри. През Възраждането се полагат основите и на изследванията на семейните форми в България, в рамките на които се натрупва богат масив от материали, свързани с отглеждането и възпитание на децата. С развитието на интереса към обичайното право започва събирането на материали, свързани с правното положение на децата, наследяване, осиновяване.

Траен остава изследователският интерес към обредността, свързана с детето и детството и през следващите периоди от развитието на етнографията/етнологията. Изобилието от събрани теренни материали е в основата на реконструкциите на детството в традиционната култура – като функции и семантика на ритуалите, като география на разпространението им.

През перспективата на вярванията и обредите са разглеждани и някои категории „различни“ деца – мъртвородени; деца с белег, нишан; деца-близнаци и др.

По-малко изследвани са „различните“ деца от социална перспектива – мястото и грижата за деца, които остават извън семейно-родствената система, децата с различни потребности. Доколкото етнографските проучвания се развиват в рамките на национално-консолидационните процеси, интересът е насочен основно към „своите“/български деца – до голяма степен „изключени“ от научния интерес остават и различните етнически общности. Малко и до днес са изследванията в българската етнография, например, на функциите на имаретите от времето на Османската империя и като сиропиталища.

Сравнително повече са изследванията на социалната дейност на Православната църква, през последните години бе натрупана значителна литература, посветена на благотворителни, женски дружества в защита на различни категории нуждаещи се деца (без родителски грижи, деца-бежанци, деца с увреждания). Основните подтици за развитие на това направление идват от историци. Благодарение на изследванията на Кристина Попова, Милена Ангелова и др. са изведени влиянията на английската, руската, американската благотворителност за развитието на грижите за деца в нужда в България. Проследен е преходът след 1978 г. от обществена, дружествена благотворителност за деца към институционализирани системни дейности на общинско ниво, както и развитието на държавна социална политика. Плътните исторически анализи на дейността на основания през 1924 г. Съюз за закрила на децата на България като част от международното движение за закрила на децата допринасят съществено за уплътняване картината на живота на деца в нужда през междувоенния период.

Политиката на социалистическата държава към децата, останали без родителски грижи, носи в себе си цялата характерна за строя противоречивост. Следва се основно съветският модел, налагащ идеята, че грижите за детето трябва да бъдат етатизирани. Заварената широко изградена мрежа за грижи за „националното дете” се реорганизира. През първите следвоенни години все още има известен плурализъм – доколкото приоритетът в социалната политика на новата власт се поставя върху грижите за децата и юношите, в началото се запазва, а целта е и да се разшири мрежата от здравни и съвещателни станции, социални заведения и институции за деца. В началото на 50-те години благотворителните организации са ликвидирани или обявени за „саморазтурили се”. Наследената инфраструктурна мрежа за благотворителна дейност се поставя под ръководството на държавата, разпокъсано между различни министерства. Това задава основата на редица институционални проблеми – разногласията между различните министерства (свързани с борбата за имотите на благотворителните дружества) започват още от самото начало, трудно се координират дейността им, силно бюрократизиране. Те продължават през целия социалистически период. За държавните институции за деца се отделят значителни финансови и материални ресурси. Мобилизирането на много материални и професионални ресурси, изграждането на обхващаща в по-голяма степен и селата система от здравни и социални заведения, медикализирането на социалните грижи имат като резултат сравнително бърз спад на пре- и неонаталната смъртност, овладяване на масовите заразни болести. Същевременно насочването на основните усилия на социалистическата държава към форсираната индустриализация, бързата урбанизация водят до проблеми в опита да се изгради адекватна в количествено и качествено отношение социална система за класифицираните като „нуждаещи се“ деца, лишени от родителски грижи (деца сираци, подхвърлени и извънбрачни, както и деца на болни или социално слаби родители или чиито родители са в чужбина или излежават присъда лишаване от свобода).

Институциите за деца от периода до 1944 г. са на обществено „видими” места, в центровете на градове. Видими и в центъра на обществения интерес са и дебатите около (здравните) грижи за деца. Ясна тенденция от 60-те нататък е институциите за деца – Домовете за деца и юноши (ДДЮ), „Домовете за деца с телесни и душевни недъзи“, както и Домовете „Майка и дете“ да се изолират в малки градове и най-вече в села. Това задълбочава проблемите: недостатъчни и неотговарящи на хигиенните изисквания сгради, разширяване основно чрез пристройки, надстройки и преустройства, липса или крайно недостатъчно лично пространство за децата, липса или ограничени възможности за спортуване, проблеми със снабдяването не само с инвентар, горива, но и с храна, лекарства, играчки и/или учебни помагала, текучество и недостиг на квалифициран персонал. Тези заведения се оказват недостатъчни и не в състояние да посрещнат нуждите на лишените от родителски грижи деца от физическо, емоционално, социално и възпитателно естество.

Особено тежко е положението на категоризираните като „увредени” и/или „негодни“ (за осиновяване) деца. Чрез различни лостове и механизми (социални институции, законодателство, масмедии и др.) социалистическата държава успява да прокара политиката на „социално инженерство”, да „внедри” йерархизиращо, разделящо хората в категории, мислене и поведение. Социалната политика на държавата и наложеният чрез законодателството модел на пълното осиновяване разделят децата на „годни” и „негодни” за осиновяване, търсят се „деца с добър биологичен произход” за „добрите семейства”, а „негодните” деца се затварят и изолират.

Централизирайки и одържавявайки цялата социална работа, „елиминирайки” другите субекти в социалната сфера, прекъсвайки обществения дебат, чрез трудово-медицинския модел социалистическата държава провежда политика, която може да бъде определена като (прикрито?) евгенична. „Негодните“ (за осиновяване) са различните по етнически произход. Въпреки постулираната надетничност властта отделя – макар и прикрито – децата в ДМД по етнически произход и пре-утвърждава етническите граници.

Режимът разширява границите и неприемането на „различието“, засилва негативните нагласи към различните в психическо и физическо отношение деца/хора, които не могат да бъдат „подготвени за работа при нормални производствени условия”. Те остават със стигмата на „ненормални”, затворени и изолирани, разчитащи да „има добри хора”. Географското отделяне и затваряне, виртуалното изолиране чрез дискурса на „мълчание” и „невидимост” засилват негативното оценностяване на определените като „ненормални” деца. Политиката на социалистическата държава на изолиране води до сегрегиращо мислене, което дава силно отражение на (научните) дискусии и до днес.

Литература

Ангелова, М. Грижа, наблюдение, контрол – първи опит за настаняване на сираци в приемни семейства България (1936-1938). – Балканистичен форум (Balkanistic Forum), № 1, 2011, 89-97.

Ангелова, М. Рокфелеровата фондация и Американската близкоизточна фондация в България – инициативи в полето на социалната работа, 20-30-те години на XX век. – В: Обществено подпомагане и социална работа в България: история, институции, идеологии, имена. Попова К., М. Ангелова (съст.). Благоевград: УИ „Неофит Рилски“, 2005, 112-125.

Ивков, Б. За някои основни аспекти на социалната политика към и социалната работа с инвалиди в България в контекста на новия закон за интеграция на хората с увреждания. – В: Обществено подпомагане и социална работа в България. История, институции, идеологии, имена. Попова, К., М. Ангелова (съст.). Благоевград: ЮЗУ, 2005, 206-219.

Касабова, А. „Свои (?) в големия дом.“ За (не-) решените проблеми на домовете „Майка и дете” в социалистическа България. – В: Архиви на жени и малцинства. Т. 3. Субекти на архивиране. Попова, К., Н. Муратова (съст.). Благоевград: УИ „Неофит Рилски“, 2011, 171-236.

Кирилова, А. Осиновяването в социалистическата държава. – В: Цанева, Е., А. Кирилова, В. Николова. Осиновяването на дете в българската културна традиция. София: ЕИМ-БАН, 2010, 124-171.

Николова, В. От „храненик” към „Чл. 67б”. Осиновяването след 1989 г. – В: Цанева, Е., А. Кирилова, В. Николова. Осиновяването на дете в българската културна традиция. София: ЕИМ-БАН, 2010, 172-224.

Попова, К. Националното дете. Благотворителната и просветна дейност на Съюза за закрила на децата в България 1925-1944. София: ЛИК, 1999.

Цанева, Е. Българската осиновителна практика от предмодерното време до 40-те години на XX в. – В: Цанева, Е., А. Кирилова, В. Николова. Осиновяването на дете в българската културна традиция. София: ЕИМ-БАН, 2010, 9-123.

Popova, K. Die soziale Fürsorge nach dem 9. September 1944: bürokratische Kontinuität, soziale Diskontinuität. – In: Transformationsprobleme Bulgariens im 19. und 20. Jahrhundert. Historische und ethnologische Perspektiven. Brunnbauer, U., W. Höpken (Hg.). Südosteuropastudien 75. München: Otto Sagner, 2007, 109-124