В далечната 1859 г. Георги Сава Раковски в „Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытиа, языка, народопоколениа, стараго ни правлениа, славнаго ни прошествиа и проч.” пише: „В детинските игры останало е много подражание от старовремени воены упражнения, както що играят на цар и господар или на робы, да стрелят с лъкове, с лугачки, да се надхвърлят с пращы и много други. В полное описание детинскы игры, кои са съ съхранили твърде многовидни в България може да се открие цял чин старо-българского упълчения”.

Неговото послание е възприето от десетки родолюбиви българи, краеведи, учители, просветени и интелигентни личности като Марко К. Цепенков, Дойчин Б. Стойков, Евтим А. Спространов, Кузман А. Шапкарев, Стою Н. Шишков, Дойчин Вукадинов и други, които предоставят своите записки за „Детински залъгалки, игри и др.” на годишниците на Сборник за народни умотворения. Тези сбирки стоят в основата на научните разсъждения и обобщения на Христо Вакарелски върху състезателния характер на българските традиционни игри и на неговата теза, че „игрите на най-малките представляват най-често инсценирани подражания на домашните отношения: очертават се символично къщи, влиза се в ролята на майки, бащи, деца, имитират се характерни навици и обичаи. В основата на тия игри прозира спонтанен зародиш на драматическо изкуство”. Типизираните игри, определени като „фабулни”, отделени на друго равнище по-близо до представленията, намират своята научна интерпретация и в трудовете на Стоян Генчев. От съвременните изследвания безспорно най-голямо внимание заслужава монографията на Веселин Попов върху игровото начало в българската традиционна култура.

Традиционните детски игри могат условно да бъдат групирани в следните категории:

Игри с пляскане на ръце. Тези игри често пъти се играят под съпровода на песни или изговаряне на римувани текстове. Те се смесват с друга група игри – тези, при които се използват броилки. В повечето случаи броилките от рода на „Ала бала ница”, „Две петлета се скарали” или „Китка, китка магданоз”, отбелязват началото на играта, при което трябва да се определи поредността на играчите или да се разпределят техните роли.

Игри със скачане (прескачане). Най-популярната от тях е скачането на въже, а в по-ново време – „на ластик”. Друга игра е тази „на дама“, която има своите разновидности: според вида на чертежа, който се използва („градинка”, „мрежа”, „жужел”, „двойна дама”); според това дали се подхвърля плоско камъче или керемидка; според разнообразието и трудността на „преминаване” на полетата („на куц крак”, „заднишком”, дори „без да гледаш”). През 20-30-те години на ХХ в. децата играят още на „свинкя”, на „прескочи кобила”, на „киселото”, на „магаре”.

Игри с тичане (бягане, преследване). Те могат да бъдат общи за двата пола и без ограничение за възрастовия състав на участващите. Това са игрите „на криеница” (или „жумичка”, „жмичка”, „жуменка”), „на сляпа баба”, „на замръзванка”.

Игри с различни предмети. Игрите „на чилик” и „на ашик”, във всичките им разновидности, са може би най-разпространените в България. Наред с тях са и карането на колело с пръчка, а още по-интересно е да се кара чугунено колелце от „гьоз” с телен водач. Играта „на пулове” или „на копчета”, както и тези на „орехи” или „на топчета” имат известен хазартен характер. На открито се играят игрите „крокет” и „крикет”, или буги-буги.

Игри с топка. На първо място е футболът, „на виенска”, „на вратички”, „на стена”, „на дупки”, „на валка”, „на топ”, както и игрите „на пиян морков (или магаре)” и „на народна топка”, в които могат да бъдат включени и момичетата.

Въображаеми игри. Най-често това са игри, в които участват по-големи групи деца. Това са играта с лъкове и стрели, с дървени пушки и мечове, с прашки, които изстрелват камъни или топчета хартия. В миналото са известни и игрите „на роби”, „на хайдути”.

В съвременността са разпространени видеоигрите, които могат да изпълняват всички положителни функции, които игрите като цяло допринасят за развитието на детската личност. Те подпомагат физическото и психично здраве на детето и осигуряват неговата социална интеграция. Дават му не само някакви знания и умения, но и тренират неговите емоции (страхове, разочарования, радости). Игрите възпитават в дисциплина и ред, защото особено при колективната игра спазването на правила е задължително, в противен случай не може да се играе или детето изпада в изолация. Видеоигрите (като всички останали игри) го научават да губи и да приема загубата, защото губенето на игра е също толкова полезно, колкото и печеленото й. При играта съвместно с родителите видеоигрите са вид отдушник. Ако детето е склонно да се противопостави на родителите си, то играта му предоставя тази възможност като ги победи. Но като при всяка друга игра, видеоигрите се нуждаят от известно наблюдение от страна на родителите, поне докато техните деца се научат сами да контролират времето, мястото и характера на играта, която избират.

Литература

Банкова, П. Да изживееш детството си в Киберландия. – В: Добре дошли в Киберия: Записки от дигиталния терен. Електронен сборник. А. Илиева, Л. Гергова, Л. Пейчева, Св. Казаларска (съст.) София, 2014.

Вакарелски, Хр. Етнография на България. София, 1977.

Генчев, Ст. Игри и представления. – В: Българска народна култура. Историко-етнографски очерк. София, 1981.

Зайков, Ил., Зл. Асенова. Играчка-плачка. Две петлета се скарали. Български народни игри и играчки за деца. София, 1984.

Попов, В. Български народни игри и представления. (Изследване върху игровото начало в българската традиционна култура). София, 1993.

Раковски, Г. Показалецъ или рѫъководство какъ да са изисквѫтъ и издирьѫтъ най-стари чърти нашего бытня, іазика, народопокољния, стараго ни правления славнаго ни прошествия и проч. Одесса, 1859.