Хаджиите (от „хадж“ на арабски „поклонение“) са вярващи, осъществили поклонение в светите места. Хаджът е мюсюлмански религиозен обичай, свързан със задължителното за мюсюлманите поклонение в Мека и Медина. Православните християни, живеещи в рамките на Османската империя, възприемат понятието хаджийство от мюсюлманите, като извършват поклонение на Божи гроб в Йерусалим. Приема се, че с хаджилъка и значението, което му придават българите през периода на Възраждането, се замества липсващата прослойка на аристокрация и в известен смисъл хаджията се възприема като благородник.
На поклонение отиват представители на най-заможните слоеве на българското общество. Израз на това е и поговорката: „От българин грък, от циганин турчин и от сиромах хаджия да пази Господ”. Иван Хаджийски отбелязва: „мъчно ставаше някой хаджия, ако той или баща му не бяха чорбаджии” и допълва: „Отиването на Божи гроб беше триумфът на живота на стария човек... Пътуващите за пръв път разширяваха представата си за света, виждаха нови градове, нови хора, нови неща, нови обичаи. Това не само обогатяваше и пришпорваше техния ум към нови чувства и мисли, но оказваше благотворно въздействие върху духа и самочувствието им чрез новите впечатления. Пътуванията имаха и патриотично въздействие. Пътуващите не само виждаха България, но тя чрез незабравимите впечатления, преживявания и спомени влизаше живо в душата им и те я чувстваха позната, близка, своя.”
Завръщащите се от поклонение на Божи гроб хаджии носят и специални дрехи, за да се отличават. Михаил Маджаров в спомените си отбелязва, че преди да влязат в Копривщица, поклонниците спират, за да се преоблекат и да заприличат на хаджии – мъжете – с нови шалвари, копринени пояси и чохени салтамарки от Кайро, жените – с „мухтарени фистани” над обтегнати малакофи, но с „нашенски” забрадки, а младите – облечени по европейски, по-големите с фесове, а по-малките с каскети.
Облеклото и други вещи, които поклонниците донасят, имат важно значение за утвърждаването на новото им положение и статут на хаджии. Предметите се поставят на централно място в гостните стаи, предават се от поколение на поколение, заедно с разказите за пътуването на предците до Божи гроб.
Литература
Гюрова, Св., Н. Данова. Книга за българските хаджии. София, 1985.
Гаврилова, Р. Колелото на живота. Всекидневието на българския възрожденски град. София, 1999.
Наследникова, В. История на българския костюм. София, 1969.
Първева, С. Богатство и бедност сред селските общности в провинция Румелия през ХVII – ХVIII век. Изследване и документи. София, 2022.
Стойкова, Ст. Български пословици и поговорки. София, 2008.
Хаджийски, Ив. Бит и душевност на българския народ. Т. 2. София, 1974.
Хаджийски, Ив. Оптимистична теория на нашия народ. Т. 1. София, 1974.
Поклонници. В. Наследникова. История на българския костюм. София, 1969, стр. 89.
