Чорбаджиите са платени и изборни длъжностни лица, които имат задължения, свързани със събирането на данъци в Османската империя. Според нормативната база, те имат права за една година, но често разпоредбите не се спазват и много чорбаджии успяват да заемат службата редица години. Някои от тях извършват злоупотреби при изпълняването на задълженията си и успяват да забогатеят за сметка на българското население. Във възрожденската преса са публикувани множество материали, разобличаващи тяхната дейност. Поради това оценките за българските чорбаджии както сред българското общество, така и в историческата наука, са противоречиви, а в българската литература и силно емоционално натоварени, предимно негативно.
Творчеството на Христо Ботев и Любен Каравелов е пример за това.
От друга страна, чорбаджиите са най-изявените стопански дейци в българското общество през Възраждането. Немалка част от тях имат пряко отношение към просветните, църковните и националноосвободителните борби на българите. Един от примерите е Димитраки Хаджитошев от гр. Враца, който наред със значителната стопанска дейност, която развива през ХVIII и ХIХ век, е и виден общественик, един от първите водачи на църковните борби на българите, убит през 1827 г. от османските власти, подкрепящи гръцкото духовенство.
Сред чорбаджиите и техните потомци има и участващи в националноосвободителните борби като Цанко Дюстабанов – син на богат бегликчия (събиращ данъка върху стопанските животни – беглик), който ръководи чета в Търновски революционен окръг по време на Априлското въстание през 1876 г., заради което е убит.
Синовете на няколко чорбаджии участват във въстанието в същия окръг в четата на Поп Харитон и Бачо Киро, която 9 дни води боеве с редовна турска армия зад стените на Дряновския манастир.
Българските чорбаджии като социална прослойка разглежда в трудовете си, издадени през първата половина на 40-те години, социологът Иван Хаджийски. Той отбелязва следното: „Чорбаджиите не само стопански се обособиха в отделна обществена група. Те си създадоха свой отделен съсловен морал и своя съсловна психика. Самочувствието им на господари се превърна в надменност и в презрение към масата, която „не може да спечели пари, защото е неспособна и мързелива“. Луксозното облекло, важната поза, тържествената мълчаливост, господарската походка — всичко това трябваше да подчертае важността на личността и да внушава респект. Още Добри Войников описваше вида на чорбаджията: нисък, пълен, с червени бузи, бавно ходи, гръмко кашля и плюе надалеч”.
Облеклото на чорбаджиите, както и това на някои търговци, се състои от модерни фесове, кюркове със самури, чохени чешири (потури) с дълбоки дъна и дизове. Приема се, че колкото са по-широки потурите и с по-дълбоко дъно, толкова е по-богат човекът, който ги носи. Жените на чорбаджиите носят дрехи от по-фини материи, украсени с повече кожи и много накити, а децата им се обличат по европейска мода.
За отношението на чорбаджиите към останалите социални прослойки Иван Хаджийски пише: „Чорбаджийското съсловие полека-лека отряза личните си връзки с „малите“ граждани и селяни. Жеко чорбаджи, Верноолу, х. Васил от Ямбол не позволяваха на дъщерите си да ходят на хоро и да влизат в контакт с плебеите… Това индивидуализуване стигна дотам, че Илия Видинлията яде винаги сам и на трапезата си не пускаше никого — нито жена си, нито синовете си — освен по едно малко внуче — единственото нещо, което пробиваше с лъч човещина каменното сърце на този чорбаджия”.
Проявите на индивидуализъм на чорбаджиите, стремежът им към издигане над останалите представители на сравнително еднородното българско общество (чиято аристокрация е избита или изселена в първите векове на османското владичество), както и фактът, че са на служба към османската власт, водят до предимно негативни нагласи към тях сред съвременниците им, а и до днес. Въпреки това те имат немалка роля в стопанския живот по българските земи, извършват значителен търговски обмен и развиват процесите, свързани със създаването на българския национален пазар. Следва да се отбележи, че част от негативните оценки за чорбаджиите като „експлоататори”, „грабители” и „потисници” не взимат под внимание съществуващите обществено-икономически условия в рамките на Османската империя, в състояние на преход към капиталистическо стопанство и първоначално натрупване на капитали.
Съществена е и ролята на някои представители на чорбаджиите в църковните, просветните и националноосвободителните борби на българите, както със средства, така и с лично участие.
Литература
Грънчаров, М. Проблемът за чорбаджийството в българската следосвобожденска историография. – Векове, 1990, кн. 6, 67 – 75.
Грънчаров, М. Чорбаджийството и българското общество през Възраждането. София, 1999.
Гаврилова, Р. Колелото на живота. Всекидневието на българския възрожденски град. София, 1999.
Наследникова, В. История на българския костюм. София, 1969.
Нейчев, А. Джелепи и бегликчии. – Юбилеен сборник по миналото на Копривщица. София, 1926 г., 523-534.
Първева, С. Богатство и бедност сред селските общности в провинция Румелия през ХVII – ХVIII век. Изследване и документи. София, 2022.
Хаджийски, Ив. Бит и душевност на българския народ. Т. 2. София, 1974.
Хаджийски, Ив. Оптимистична теория на нашия народ. Т. 1. София, 1974.
Чорбаджи Вълко и жену му Рада, ктитори в главната църква на Рилския манастир. В. Наследникова. История на българския костюм. София, 1969, стр. 85.
Клувията, стенопис, Бачковски манастир, 2009 г., сн. Е. Троева
