Всяка наука и всяко научно изследване е свързано с времето и обществото, в което се създава. Поради това е трудно да се дефинират еднозначно и окончателно предмет и обект на етнографските изследвания, но е важно да се проследи историческото развитие на възгледите за тях. Термините „обект“ и „предмет“ се използват често като синоними. При очертаването на профила на една науката като отправна точка се взимат различните й названия.
Програмната статия на първия български вестник „Български орел“ от 1846 г. със заглавие „Трябва ли да останем живи умрели?“ започва с апел: „Всичките народи около нас си извдигнаха главата и виждат по светът що става и какво трябва да правят“ и определя като основни цели да се „развива и предава езика и народнината от деди и прадеди“. Учените от възрожденския период, едновременно революционери, публицисти, учители, поемат идеите на Просвещението и Романтизма. Едно от ранните (само-)определения е това на Раковски, който в „Показалец или ръководство как да си изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоклонения, старого ни правления, славнаго ни прошедствия и проч.“ използва обозначението „битописател“.
Етнографските проучвания се развиват в рамките на национално-консолидационните процеси, водеща е ролята на градската интелигенция. Основните влияния идват от славяноезичното и германоезичното пространства (основно Германия, Австро-Унгарската и Руската империи). Чрез преводи и компилаторни обобщителни разработки българските интелектуалци възприемат и разпространяват европейското познание. Възприемат се и обозначенията „фолклор“, „етнография“, които се превеждат с „народоука“ и „народопис“. Иван Шишманов в програмната статия „Цели и задачи....“ от 1889 г. използва синонимно „фолклор/фолклорни дружества“ и „народоука/народоучни дружества“. Предметът на науката определя по следния начин: „...българския фолклор въобще, под която дума ние ще разбираме съгласно с нейното буквално значение от Volk – народ, и lore – знание, само това, което знае или вярва народът за себе си, за ближните си или за природата, която го окръжава“ и съветва „да се основат колкото е възможно по-скоро и у нас фолклорни дружества по примера на английските, французките и италианските (във всеки окръжен център по едно), които да си поставят за единствена задача изучаването на народа във всяко отношение. Тия дружества могат да се нарекат народонаучни дружества, за да избегнем чуждия термин.“ Успоредно Шишманов използва и обозначенията „фолклорист“ и „етнограф“ (от гр. εθνος – „етнос“ (народ) и γραφω – „пиша“). До средата на 20-и век се използват както чуждите обозначения, така и преводните – създава се Българско народоучно дружество, а отделът към създадения през 1892 г. Народен музей в София, прераснал през 1906 г. в самостоятелен музей, се нарича Етнографски/Етнографически. В основата на различните обозначения е думата „народ“ (в чиито корен е думата „род“) – така названията носят и възгледа за предмет и задачи на науката: изследване на народа, основно на неговите „старини“ (Раковски), изследване на „старата наша култура, която преди всичко се е съхранила в нашите народни обичаи и умотворения“, „старината, която загива“ (Шишманов). Селото се издига като основен стожер на българския език и култура. Изхождайки от възгледа, че само „селяните са останали истински българи“, за разлика от гражданите, които са податливи на чужди влияния, изследователските усилия се насочват основно към селската култура.
След Втората световна война и налагането на комунистическия режим, следвайки съветската наука, като основен предмет на етнографската наука и в България се определя „етносът и неговите производни“. Дебатите около теорията на етносите в Съветския Съюз са резултат от специфичното политическо развитие на многонационалната социалистическа държава и опитите да се разграничат различните общности. Това е свързано и с опита за създаване на вътрешна йерархия между тях. Предлагат се нови класификационни системи – по хоризонтален, синхронен принцип (етническа и етнографска група) или по вертикала въз основа на хронологията (племе, народност, нация). В България основно се възприема теорията на Ю. В. Бромлей, който определя като „основни и неотменни признаци на етноса общите, относително стабилни особености на културата (включително и на езика), психиката, а също съзнанието за своето единство и за откликата от други подобни образувания“ (Бромлей). Доколкото етничността се разглежда като първично дадена, основните определители на етноса преминават през всички епохи на неговото развитие, теорията за етноса се възприема днес като примордиалистка (терминът идва от примордиален – първичен). Това определя и предметната област на етнографията, която включва „изследването на етническите процеси и етническото развитие, на традиционната народна култура, на народния бит, на народната или етническа психология и пр.“ (Хаджиниколов). Дефиницията от Етнография на България, том 1 от 1980 г., перифразирана, е повторена през 1987 г. и в кратката Българска етнография от Николай Колев: „В днешно време се смята, че предмет на етнографията са етносите и техният етногенезис, разпространението им, етническите процеси, душевността на народа. С това предметът на етнографията се оформя като сложен, комплексен предмет.“
През този период се използват основно обозначенията „етнография“ и „фолклор“. Създаденият през 1947 г. към Българската академия на науките Институт по народонаука през 1949 г. се обединява с Народния етнографски музей и се преименува на Етнографски институт с музей при БАН (ЕИМ). През 1973 г. от ЕИМ се отделя като самостоятелен Институтът за фолклор. Това е придружено от дискусии по въпросите за предмета на етнографията и на фолклористиката – докато според едни под фолклор следва да се разбира народното словесно творчество и музикално изкуство, то други обозначават с фолклор цялата традиционна култура.
Усилията остават насочени предимно към изучаването на „традиционната/народна култура“, под което се разбира основно селската култура, като се обособяват три основни дяла – традиционна материална култура, традиционна духовна култура и традиционна соционормативна култура. Постепенно се развиват и изследвания на града, които разширяват предметната област на етнографията, включвайки съвременния социалистически „бит и култура“. През 70-те години на 20-и век това направление се институционализира в отделна секция на Етнографския институт.
Независимо, че няма официални забрани за изследване на малцинствените групи, характерно за цялото развитие на етнографията/фолклористиката до политическите промени от 1989 г. остава силното концентриране върху българския етнос (и неговите „етнографски групи“). Единични са изследванията на етнически и религиозни малцинствени групи.
Това тясно разбиране за предметната област на етнографията се среща и до днес: „В българската етнография се изучават културните различия между основните български етнографски групи – шопи, добруджанци, тракийци, македонци, рупци, балканджии и торлаци, които принадлежат на един етнос – българския, но имат различия в говора, облеклото, народното творчество и някои традиции и обичаи“ (Етнография. Уикипедия). Но днес то е по-скоро изключение, водещо е разбирането за широко отваряне на етнологията. Това намира и терминологичен израз – през 1995 г. списание „Българска етнография“ се преименува на „Българска етнология“. През 2010 г. в рамките на проведена от Ръководството на БАН реформа ЕИМ и ИФ са обединени в Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българска академия на науките. Предметната област обхваща „документиране, съхранение, изследване и популяризиране на многоликата култура на хората, населяващи българските земи, културните взаимодействия, и взаимопроникването между различни етнически, конфесионални и културни общности и групи в България в исторически и съвременен контекст, както и вписването им в балкански, славянски, европейски и световен контекст“.
Литература
Бромлей, Ю. В. 1973. Этнос и этнография. Москва: Наука.
Колев, Н. 1987. Българска етнография. София: Наука и изкуство.
Раковски, Г. С. 1859. Показалец или ръководство как да си изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоклонения, старого ни правления, славнаго ни прошедствия и проч.
Тодоров, Д. 1980. Възникване и развитие на българската етнография. – В: Етнография на България. Т. I. София: Издателство на БАН, 114-150.
Тодоров, Д. 1983. Българската етнография през Възраждането. София: АИ „Марин Дринов“.
Хаджиниколов, В., Г. Михайлова, Ст. Генчев (Съст.) 1981. Българска народна култура. София: Наука и изкуство.
Хаджиниколов, В. 1980. Етнографията като наука. – В: Етнография на България. Т. 1. София: Издателство на БАН, 15-28.
Kassabova, A. 2002. Migration und Familie. Familienforschung und Politik (Am Beispiel Bulgariens). Sofia: Variant 2000.
Tzaneva, E. 2015. Ethnosymbolism and the Dynamics of Identity. Cambridge: Cambridge Scholar Publishing.