Въпросът за границите между различни научни дисциплини е въпрос колкото научен, толкова и обществено-политически. Етнография/етнология са определяни/възприемани като два стадия на наука, практическа и описваща (от гр. гραφω – „пиша”) и изследваща, обобщаваща (гр. lógos „наука”) народа (гр. εθνος „племе", „народ”). Произходът на научната област „антропология“ също се извежда от гръцки думи, като в центъра й е човекът/човечеството (гр. άνθρωπος „човек“, lógos „наука”).

Дори етимологията на думите показва тясната взаимообвързаност между етнография, етнология, антропология – доколкото „народите“ са съставени от хора, а хората съществуват в различни по вид общности, то изучаването им е взаимосвързано. Исторически развитието на тези научни дисциплини е свързано и отразява различни обществено-политически реалности, което определя и значителните разлики според държава/регион, време. Тези значими разлики не могат да бъдат предадени в енциклопедична статия, така следващите редове имат характер единствено на отправна точка за справки и размисъл.

Етнографията / народоуката / Volkskunde се развива основно при т.нар. условно обособявани „културни нации“ (за разлика от т.нар. „държавни“ нации): нации, при които изграждането на национална идентичност въз основа на културно наследство – език, религия, култура – предхожда и е предпоставка за изграждане на собствена национална държава. Тези концепция за нация, свързана тясно с национално-консолидационни процеси, се развива интензивно основно през XVIII–XIX век и е характерна предимно за немскоезичното пространство. Обозначението на науката за културата на собствения народ е „народоука“ (Volkskunde). Обозначението „фолклор“ се използва и като синоним на народоука/етнография (преобладаващо в скандинавските страни), но и за конкретно изследователско поле – народното словесно и музикално творчество. Като самостоятелна наука етнографията / Volkskunde се оформя в края на ХVIII в. с творчеството на немските романтици – лингвисти и германисти Й. Хердер и братя Грим.

Успоредно в това пространство се развива етнологията/Völkerkunde като наука за „другите“, „чуждите“, основно извъневропейските народи.

Антропологията през това време (XVIII–XIX век) обозначава наука за природата на човека, основният акцент е върху физическите особености, целта е да се създаде класификационна система на човека като биологичен вид. Тясна е връзката с природните науки, конкретно с медицината, развиват се антропометричните изследвания и соматометрията. Този вид научни търсения са характерни основно за колониални империи/държави, свързани са с необходимостта от опознаване на местните хора/народи с оглед изработване на политики спрямо тях. Докато в немскоезичното пространство при изследване на извъневропейските общества/народи има преплитане в обозначенията „антропология“ и „етнология“, в англоезичното пространство „етнология“ има по-ограничено разпространение и антропология е водещото название. Обособяват се различни научни поддялове на антропологията – физическа/биологична, лингвистична, културна, социална и др.

Специфично е развитието на руската наука, която – заедно с немскоезичните школи – оказва съществено влияние върху развитието на етнографията в Югоизточна Европа. Отличителна черта на руско-съветско-руските модели от най-ранните от началото на ХХ век до съвременните е търсенето при изследванията на традицията на белези и прояви на етническа специфика. С. Широкогоров, Л. Гумильов, Ю. Бромлей, Э. Маркарян са сред водещите учени, формирали етническата теория и понятието „етническа традиция“. От началото на миналия век до глобализираната съвременност възгледите за етноса и етническата традиция преминават през значимо развитие; в продуктивен сблъсък се срещат природно-биологичното, примордиално разбиране за етноса като „обективна даденост“ и възгледът за етничността като социално-политическа конструкция.

Тясната обвързаност наука-политика определя значимите разлики в зависимост от обществено-политически възгледи вътре в едно направление. През XVIII, XIX, а и до средата на ХХ век, широко разпространена в антропологията е теорията за полигенезиса на човечеството, според която различните раси имат различен произход. Водещи са възгледите за „фундаментални разлики между хората“ като биологични видове. Тези теории служат като основа за развитието на расизма през XIX и ХХ век. Успоредно се развива и антропологичната теория за моногенезис, при която се търсят доказателства за единните произход и развитие на човечеството. Изтъкнати представители на това антропологично направление са Л. Морган, Спенсър, Тейлър, Лубок (Morgan, Spencer, Tylor, Lubbock) и др., използващи в изследванията си термини като „дивачество“, „варварство“ и „цивилизация“, които се възприемат като свързани с развитието на технологиите през различните ери/стадии от еволюционното развитие на единното човечество.

През XVIII – XIX век както в биологичните, така и в обществените науки основополагаща парадигма е еволюционизмът (от лат. evolutio, „разгръщане“, „разкриване“), при който развитието се разглежда като постепенен процес на растеж, на промяна на по-нисши форми към по-висши (на индивидуално и на обществено ниво). Към края на XIX век започват да се развиват парадигмите на функционализма и дифузионизма, всяка от които с подклонове, които в съперничество се налагат като водещи в периода между двете световни войни.

В България през XIX и в началото на ХХ в. основните влияния идват от славяноезичното и германоезичното пространства (основно Германия, Австро-Унгарската и Руската империи). Възприемат се обозначенията „фолклор“, „етнография“, които се превеждат с „народоука“ и „народопис“ (вж. Предмет и обект на етнографските изследвания). При историческото развитие на България, интересът е насочен основно към описване и изучаване на културата на българите, не се развива извъневропейска антропология/етнология. До средата на ХХ век се използват както чуждите обозначения, така и преводните – създава се Българско народоучно дружество, а отделът към създадения през 1892 г. Народен музей в София, прераснал през 1906 г. в самостоятелен музей, се нарича Етнографски/Етнографически. С институционализирането на науката се налага като водещо обозначението „етнография“ – от 1893 г. етнография се изучава във Висшето училище в София (днес Софийски университет). През 1917 г. се открива Етнографски музей в Пловдив и т.н.

И за българската наука от този период са характерни отбелязаната по-горе липса на отчетливи граници между научните дисциплини, комплексният подход към „традицията“, „народната култура“, както и силната политическа ангажираност на изследователите. Така Иван Шишманов – основоположник на българската народоука, е д-р на философските науки (Университета в Лайпциг), проф. по всеобща литературна и културна история и по сравнителна литературна история, министър и дипломат. Изследователите на обичайното право и семейните форми в България като Стефан Савов Бобчев и Иван Евстратиев Гешов са както народоведи/етнографи, така едновременно и прависти, финансисти, публицисти и водещи политици на своето време.

Антропология в България през 20-30-те години на XX век се развива предимно като физическа медицинска антропология, тясно обвързана с развитието на тази наука в общоевропейски план.

След Втората световна война в България се използват основно обозначенията „етнография“ и „фолклор“. Създаденият през 1947 г. към Българската академия на науките Институт по народонаука през 1949 г. се обединява с Народния етнографски музей и се преименува на Етнографски институт с музей при БАН (ЕИМ). Следва се съветската наука, водеща става теорията на Ю. В. Бромлей – като основен предмет на етнографската наука и в България се определя „етносът и неговите производни“. От 1969 г. етнография се изучава и във Великотърновския университет. Откриват се Етнографски музей в Елхово (1958 г.), етнографски отдели към окръжните исторически музеи; създават се първият архитектурно-етнографски действащ парк-музей „Етър” край Габрово, специализирани музеи: в Троян – Музей на народните художествени занаяти и приложни изкуства, в Тутракан – Музей на риболовството, в Мадан – Музей на минното дело, и др. През 1973 г. от ЕИМ се отделя като самостоятелен Институтът за фолклор. Това е придружено от дискусии по въпросите за предмета на етнографията и на фолклористиката – докато според едни изследователи под фолклор следва да се разбира народното словесно творчество и музикално изкуство, то други обозначават с фолклор цялата традиционна култура.

През този период в редица западноевропейски страни, в САЩ и Канада бурно се развиват редица антропологични дисциплини – културна, социална, лингвистична, правна, биологична, екологична (на околната среда – Environmental Anthropology), антропология на изкуствата и други антропологии. В социалистическа България границите между етнография/фолклор и антропология се запазват отчетливи. Антропологията (физическата антропология) остава основно в рамките на медицината, но встрани от развитието на социобиологичните изследвания, които през 60-те – 70-те години предизвикват в световен мащаб силни дебати. Независимо, че се развиват дисциплини като социология, културология, политология и др., те не се обозначават като „антропология“.

Политическите промени в края на 80-те и рухването на двуполюсното разделяне на света довеждат до значими дискусии по предмет, обект, наименование на научни дисциплини и до промяна на гранците между тях. 90-те години на XX век са години и на структурни промени: в немскоезичното пространство институтите за народоука (Volkskunde) се преименуват в Институт за европейска етнология, Институт за Емпирична културология, Институт за Културна антропология и др. Институтът за етнология във Виена (Völkerkunde – на извъневропейските народи) се трансформира в Институт за социална и културна антропология и т.н. Промени протичат и в българската наука. Промени, свързани с разгорещени дискусии за предмет и цели на научните направления, за дефиниция на понятието „култура“ и отношенията култура – общество. Списанието на Етнографския институт с музей – Българска етнография – е преименувано на Българска етнология през 1995. В рамките на структурна реформа на БАН през 2010 г. ЕИМ е обединен с Института за фолклор под общо ново название ИЕФЕМ, като част от секциите съдържат „етно-„ и „етнология“ в названието си („Балканска етнология“; „Етнология на социализма и постсоциализма“, „Историческа етнология“; „Етномузикология и етнохореология“; „Етномузеология“), други – „антропология“ („Антропология на народните изкуства и визуалните форми”; „Антропология на словесните традиции”), има и секция „Сравнителни фолклористични изследвания“.

Още по-динамични са промените в наименованията в университетите – катедри, специалности, програми. Катедра „Етнология“ към Историческия факултет през 2016 г. се нарича „Етнология и културна антропология“; специалност „Културология“ към Философския факултет предлага магистърска програма „Културна антропология“; магистърска програма „Философска антропология“ се изучава в специалност „Философия“; а магистърска програма „Интерпретативна антропология“ – към Факултета по славянски филологии.

От 1985 г. към Биологическия факултет, след няколко обединявания и отделяния, се създава катедра „Зоология и антропология“, чиято магистърска програма „Обща антропология“ през 2016 г. обхваща както класически дисциплини като еволюция на човека, соматология и др., така и „етническа антропология“, а в широкия набор от специализирани курсове е включена и „културна антропология“.

Като водещо днес като че ли се налага обозначението „антропология“ с множество подразделения/конкретизации. Промяната в имената отразява както водещото значение на англоамериканската терминология, така и същностни трансформации в разбирането за науките. От раса или етнос към човека в сложни обществени формации, взаимообвързани в комплексни структури и комуникационни мрежи.

Трудни за дефиниране са разликите днес между етнология и антропология. Интересен пример за смесване/синонимно използване/преплитане при използването на названията „етнология“ и „антропология“ предлага и ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград: Катедра „Етнология и балканистика“ е към Филологическия факултет. Факултетът предлага бакалавърска програма „Чужд език и етнология“, но магистърската програма е озаглавена „Английски език и антропология на Югоизточна Европа“. От 2014 г. към ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград, катедра „Етнология и балканистика“ започва издаването на списание „Антропология. Списание за социокултурна антропология“.

Набелязаните явления показват сложното преплитане на наука – политика – обществено развитие, невъзможността да се дефинират „твърди граници“, както и принципната подвижност и пропускливост на границите в науката.

Литература

Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – http://iefem.bas.bg/

Софийски университет „Св. Климент Охридски“ – https://www.uni-sofia.bg/

Югозападен университет „Неофит Рилски“ – https://www.swu.bg/

Institut für Europäische Ethnologie, Universität Wien – https://euroethnologie.univie.ac.at/institut/institutsgeschichte/

Institut für Kultur- und Sozialanthropologie, Universität Wien – https://ksa.univie.ac.at/institut/geschichte/

Institut für Empirische Kulturwissenschaft und Europäische Ethnologie, Ludwig-Maximilians-Universität, München – https://www.ekwee.uni-muenchen.de/ueber_uns/portrait/index.html