Как една етнологична научна школа тълкува традицията, е въпрос на философско-мирогледна интерпретация, на възприета в тази школа теоретична рамка на обществознанието и етнологията като негова част, както и на научно-образователния контекст, в който етнологията е вписана в съответната страна.
Извън тези условия, като научна категория традицията се възприема като културен конструкт, обединяващ онези ценности, умения и практики, за които се вярва, че отразяват същностните характеристики на дадено общество и затова то ги съхранява във времето с идеята да бъдат предадени на следващите поколения. Това създава и представата за конкретното съдържание на традицията, която включва обичаите, езика, вярванията, поведението, институциите, които или са утвърдени в живота на съответното общество, или на тях се придава особена морална, религиозна, образователна или политическа роля. Схващанията за традицията потеглят през XIX в. именно от тази нейна роля: тогава се формират диаметрално противоположните виждания за традицията на М. Веберовата „теория за модернизацията” /в която традицията е опонент на рационалността, дърпащ назад развитието/ и критиците й /в тяхното тълкуване на традицията като универсален механизъм на културата и нейна пространствено-времева трансмисия/. Те са актуални в голяма степен и днес в различните редукционистки подходи към традицията, които обикновено я свеждат до съвкупност от формално-логически характеристики, но понякога я обясняват или с политическата конюнктура, или с абстрактните инструментално-познавателни процедури в обществознанието.
Продължителният научен път на отделните национални етнологични школи оказва решителен отпечатък върху тълкуването на традицията. Историографските контексти на понятието са различни и многобройни, но когато става дума за традицията в културата, те се свеждат до няколко обозрими в диапазона на крайните противоположности – „култура” и „традиция” се преценяват като тъждествени или като включени една в друга, нещо като отношение род-вид. В катедрите по етнология/етнография на бившите социалистически страни от края на 70-те години на XX в. се преподаваше разбирането, че културната традиция е „универсален механизъм на възпроизводство и изменение на човешките общества, основен носител на жизнения опит, който е призван да внесе ред и да структурира социалния жизнен опит чрез стереотизация на новациите” (Маркарян 1983: 58-59). По този начин в традицията бяха търсени поне три съставляващи я – те именно могат да бъдат абстрахирани и издигнати до първостепенни или дори единствени нейни елементи: ценностите в материален и духовен план, които обслужват етническите общности или чрез които те проявяват духовността си; дейностите за осигуряване и съхранение на наследяването им чрез копиране, имитиране, несъзнателно или съзнателно следване; и предаване на ценностите в комуникацията родители-деца, възрастни-млади, учители-ученици чрез книгите, музеите и архивите и пр. Тези три елемента се обозначават като „обекти”, „процеси” и „начини” традицията да просъществува. Тяхното осмисляне в триизмерно единство е доказателство, че на прага на големите трусове в обществознанието, виждането за традицията в етническата култура е извървяло дълъг път от Веберианската идея за рудиментността на традиционното и че още преди края на миналото столетие се е търсело мястото на традицията в динамичната картина на културната модернизация.
Този стремеж в различна степен се отнася за западното обществознание, което – въпреки не малкото изключения, като цяло слага между „традицията“ и „културното наследство“ едно недвижимо или малко подвижно равенство; превръщането на миналите културни факти – на традицията, в културно наследство е не само възможно, но и логично, когато към процеса е приложен историческият подход.
В българската етнология мисленето върху традицията е в контекстите на руската историко-материалистична наука. В нея възгледите за традицията и традиционното общество се свързват с раждането, възхода и метаморфозите на теорията за етническите общности у водещите й представители: За С. М. Широкогоров културната традиция на етническата общност е нейна универсална характеристика, присъстваща неотменно в културата в рамката на дълъг времеви период и на голяма територия. В първото определение на етническото свойство, на етноса, Широкогоров включва традицията като пазител на езика, произхода, обичаите, начина на живот и отличаващ общността от подобните й. Тя е черта на културата в нейната комплексност; съответно, в традицията и в традиционната етнична култура ученият вижда тъждество. Оттук именно тръгва линията на уеднаквяване на двете понятия, която ще продължи дълго, ще ангажира мнението и аргументите на най-видните представители на обществознанието и в крайна сметка ще остане и в наши дни един от популярните и широко разпространени възгледи. Как обаче традицията се включва в синхронното и диахронно съществуване на етноса, авторът не уточнява; традицията, въпреки отредената ù роля, не присъства във формулата на Широкогоров за стабилния етнос, макар че там намират място свързани с нея условия и феномени като територията, числеността, степента на адаптация на хората към природните условия. И понеже изследванията му проследяват обекта в продължително негово съществуване и проява, той показва един процес на разчленяване на традицията на съставни части, подчертаването на някои и отмирането на други от тях, до устойчивото видоизменение на съхранените и включването им в една нова същност на обекта. Това е основание да изтъкнем, че в далечното начало на ХХ в. за първи път се открояват и изследват онези три елемента на традицията, които днес залягат в основата на науката за нея – обектите, процесите и начините на съществуването и промяната й. Научното послание е, че традицията се саморазвива, за да оцелее.
В контекста на природно-биологичното разбиране за етноса /„етносите са обективна даденост, а етничността е примордиална характеристика на човечеството”/, Л. Гумильов вижда и в етническата традиция преобладаваща социално-биологична същност. Тя е своеобразна и специфична за всеки етнос и всяка историческа ситуация йерархия от стереотипите на поведение, културните задължителни правила, от политическите и икономически форми на момента, от мирогледните постановки – всичко това, което подлежи на генерационна транслация. Комбинацията от тези фактори е видяна от учения като определяща уникалността на етноса приоритетно пред езика, религията и общата населена земя; тази етническа традиция е „единствен уникален диференциращ маркер за самоидентификацията на етноса”. В това прозвучава идеята, че именно етническата културна традиция е ядрото на етническата стабилност. В обективистката теория на Л. Гумильов етническата културна традиция е и социален, и биологичен продукт; докато тя съществува във видоизмененията си, етносът е единица в реда на другите подобни общности; унифицира ли с тях културните си традиции – той се загубва като социо-биологична единица.
Противоположният поглед към етничното – като социално-културна същност, се изгражда в трудовете на Ю. В. Бромлей. От началото на 70-те г. той основополага теорията на етноса, като най-напред се заема с прецизиране на листа на първостепенните етнични черти – т.нар. „собствено етнически свойства”. Към тях той отнася характерните особености на културата, включително на езика, психиката на етноса, неговото самосъзнание и самоназвание. За да поддържа живота на етноса, традицията трябва да се предава, но не просто като ценност на материалната или духовна култура, на социалния или семеен живот, а като осмислено етнично достояние, защото е център и опора за продължаването на този живот. Затова тя е в тясна корелация с психологическите свойства и белези на етноса: идентичност и самосъзнание, памет, воля, митология.
Въпреки че Л. Гумильов е създател и апологет на социално-биологичното възприемане на етничната традиция, а Ю. Бромлей – на социално-културното, двамата учени се доближават във възгледа си, че тя – традицията, е най-важният признак за съществуването на общността, доминиращ над общия произход, езика и територията, както и над различните други признаци. Именно традицията осигурява устойчивостта на етноса и предава във времето неговата идентичност като комплексен феномен. Това смятат етнолозите. Остават за решаване въпроси като: Какво се предава във времето, каква е движимата част на традицията, около какво немобилно ядро се реализира това движение, коя от двете части: мобилната или стабилната, носи основната традиционна информация за поддържане на етноса. Изводът е, че традицията не е прост еквивалент на обичай, обред или какъвто е да е друг начин на фиксиране на културната информация; тя е културната междупоколенческа връзка в рамките на етническата общност.
Въпросът за наличието на вътрешна логика и саморазвиващи традицията механизми е оспорван в науката: видният американски етнолог и политолог Е. Шилдс, комуто принадлежи една от най-добрите съвременни концептуални идеи за културата като изградена около стабилна „централна зона”, всъщност смята, че традицията „не е саморепродуцираща и самоизработваща се”, а се развива единствено по волята на хората. В науката се дискутира въпросът за деликатната роля на традицията именно в установяването и поддържането на тази „централна зона”, постигано с нейната адаптивност, т.е. динамично пригаждане към факторите, необходими за стабилността на социалните организми. Динамиката на културата е не само от страна на външно проявените иновации, но от тези именно, които са възприети като вътрешно-присъщи и се трансформират постепенно в своето отрицание – това движение е в резултат на събрания и осмислен собственоетничен опит. Така сред учените-културолози и социолози се стига до идеята за единство на категориите „традиция” и „иновация”, което заздравява адаптационно-адаптиращия механизъм на културата, предава го в наследство и така осигурява съществуването на общностите.
При работата си върху теория на традициите етнолозите трябва да отчитат и подходите, опитващи се да теоретизират върху промяната на етничната традиция: добре известен етнологичен възглед в това отношение разглежда традицията като информационна система, която осигурява комуникативните връзки в общността във вертикален план /А. Арутюнов и Н. Чебоксаров/; учените обособяват консервативна и еволюираща част на традицията, чиито специфики показват сходство с идеята за централното статично ядро на културата и традицията, разработена в етнопсихологически контекст.
Именно чрез това свое ядро културната етническа традиция се проявява като механизъм на връзка между поколенията, защото дава възможност следващото поколение да възходи към живота, опита и стереотипите на предходниците си, също така – да ги адаптира към своето време. Изводът дотук: традицията си има стабилна непроменима част (дали ще я наречем „централна ос”, „устойчива черта” или другояче е въпрос на предпочитание, не на същност); тя е универсална човешка ценност, която има етнична специфика; иновирането на културата в резултат на историческия процес я засяга единствено по линията на откриване на по-удачните и адекватни на този процес начини, тази ценност да просъществува и остане обществено важна.
Примерът показва също, че структурно културната традиция съдържа два момента: спазване и подчиняване на традицията и нейното надскачане до модифицирането й. Това обяснява, защо понякога иновативните елементи, които идват на помощ на традицията, като я съхраняват, се възприемат и като елементи на реставрация на традицията. И друго наблюдение е важно: традицията с нейното централно ядро (норма, ценност) хвърля мост между личността и общността; между личността и социалното време. В заключение на направения кратък обзор може да се каже, че за потребностите на етнологичното знание и анализ в тълкуването и обобщаването на културната етническа традиция са необходими науковедски подходи, изградени върху принципите на системността и историзма и позволяващи да се открои феноменът в неговата противоречива многокачественост и историческа конкретика.
Литература
Лурье, С. Историческая этнология. Мoсква, 1998.
Маркарян, Э. Теория культуры и современная наука. Логико-методологический анализ. Москва, 1983.
Чистов, К. Традиция, „традиционное общество“ и проблема варьирования. – Советская этнография, 1981, 2, 106-110.
Shils, E. Tradition. London, Boston, 1981.