Обект на внимание тук са трудовите миграции на българските овчари, ангажирани в системата на подвижното скотовъдство, означавано в научните изследвания с термина трансхуманс. Тази форма на подвижно животновъдство достига своя разцвет по българските земи в края на 18 и през 19 век и е най-добре документирана за периода от средата на 19 до началото на 20 век. За нея е характерно целогодишното отглеждане на стадата на зелена паша, под контрола и грижите на специализиран пастирски колектив (състоящ се само от мъже) и двукратните миграции между два вида сезонни пасища – летни и зимни, разположени в две алтернативни географски, климатични и екологични зони – равнината и планината.

Трансхумансът се развива в условията на пълна уседналост и предполага наличие на постоянни селища, където живеят собствениците на стадата и пастирите с техните семейства, а населението се занимава със земеделие, животновъдство, занаяти и търговия и със своя икономически потенциал определя мащабите на развитие на скотовъдството.

 Като традиционна форма на екстензивно животновъдство, трансхумансът е широко разпространен в целия Средиземноморски басейн и някои прилежащи райони, какъвто е и Балканският полуостров. Според Фернан Бродел „трансхумансът, така дефиниран, е просто една от формите на пастирски живот, пулсиращ между пасищата в равнините и високо в планините. Дори и в най-простите си форми, трансхумансът засяга само една тясно специализирана група – пастирите. Той неизменно предполага разделение на труда, уседнало земеделие с посеви и орни земи, постоянни селища и трайни жилища. Селата временно губят част от своите жители – пастирите, които според сезона се отправят към низините или към планините. Трансхумансът включва всички видове условия: природни, обществени и исторически. В обичайните си и широко разпространени форми в Средиземноморието той  не е просто вертикално движение на пастири и стада, а представлява определен вид начин на живот между планината и равнината, свързващ тези два свята и същевременно – източник на човешки миграции“. Тук трябва да се подчертае, че причината за тези трудови миграции на пастирите не е недостигът на обработваема земя или социално-икономическите условия или кризи в Османската империя, а самото упражняване на техния поминък – подвижното скотовъдство, спецификата на стопанската форма – трансхуманс. Трудовите миграции на трансхумантните пастири не са предизвикани от бедност, недоимък и безизходица, а са заложени в самия модел на подвижното скотовъдство, в техния поминък. В селищата с развит трансхуманс, миграциите се извършват само от една определена социално-икономическа група – тази на пастирите/ овчарите.

В Средиземноморския ареал тази форма на подвижно скотовъдство е засвидетелствана по археологически данни още от праисторията, а по исторически извори – през античността. В земите, населявани от българи, по данни от исторически извори и изследвания на стопанството, трансхумантно скотовъдство съществува още през Средновековието – през 13 – 14 век. То продължава да се развива и след завладяването на Балканския полуостров от османските турци и бележи континюитет от 15 до втората четвърт на 20 в. Разцветът му съвпада с времето на българското Възраждане – от края на 18 и през целия 19 век. В българските земи трансхумантно скотовъдство съществува в района на Стара планина, Подбалканските полета, Средна гора, Странджа и Сакар, Родопите, Пирин, Рила, планините в Македония и равнините на Тракия.

През 15 – 18 в. направлението и мащабите на трансхумантното пастирство се определят от стопанското развитие на българските земи в рамките на Османската империя. Скотовъдството се налага като водещ поминък на българите, който дава възможност за бързо издигане и стопански просперитет. Благоприятните природни условия, традиционният опит и качествата на българските овчари, утвърдената традиция на подвижното скотовъдство по българските земи, представляват добра база за развитие на трансхумантното скотовъдство. Голямо значение има и липсата на вътрешни граници в империята, което улеснява движенията на пастирите и стадата. През този период важни фактори за развитието му са и нуждите на държавата (и преди всичко на армията), на големите градски центрове от снабдяване с месо и животински продукти, нарастващите изисквания на вътрешния пазар и особено на износа, в който суровините от българското скотовъдство имат значителен дял.

Трансхумантното животновъдство в българските земи се отъждествява изключително с овцевъдството – отглеждането на дребен рогат добитък и то главно овце. Малка част от стадата са известен брой коне – като транспортни и товарни животни. В по-малка степен в някои центрове са отглеждани и стада едър рогат домитък – т. нар. „луди говеда“ и хергелета коне.

През 18 в. трансхумантното скотовъдство се развива най-динамично в Средна гора, Стара планина и Подбалкана – в селищата, където относително рано и бързо се развива джелепството, търговията с добитък и животински произведения и суровини.

По българските земи преобладават два основни варианта на трансхуманс, дефинирани според географското разположение на постоянните селища – низходящ и междинен. При първия е типично разположението на постоянните селища по-високо в планините, в зоната на летните пасища (на 800 – 1200 м надморска височина) и доста далече от зимните пасища в равнините и топлите крайморски низини. Връзката на мигриращите стада и пастири с постоянните селища се осъществява през летния пасбищен сезон, което определя редица особености в организацията на скотовъдството и моделира обичайно-обредната система. Този вариант е широко представен в Родопите (т. нар. Средни Родопи – горните поречия на Арда, Чепеларска река и Въча), Пирин, Беласица, планините в западната част на Македония (Шар, Кораб, Стогово, Бистра, Кърчин, Ябланица), на Сува гора, Плачковица, Кожух и в Източна Стара планина (Котленския Балкан).

Вторият вариант – междинен трансхуманс – се характеризира с разположение на постоянните селища в подножията  и полите на планините, в речни долини и котловини, т.е. в зона със средищно положение между сезонните летни и зимни пасища (700 – 1000 м надморска височина). Стадата и пастирите през цялата година се намират далече от постоянните селища, с които осъществяват само кратки периодични контакти по време на миграциите. Постоянните селища са само организационен и административен пункт в системата на трансхуманса. През 19 в. междинният трансхуманс достига висока степен на развитие в Средна гора (Копривщица, Панагюрище и др.), Подбалканските полета (Пирдоп, Златица, Казанлък), селища в подножието на Стара планина (Клисура, Сопот, Карлово, Калофер, Тъжа, Шипка, Сливен), в Македония (Тетовско, Гостиварско, Кичевско, Скопско, Кратовско, Кумановско, Битолско, Прилепско, Мориховско), Пирин (Разлог и долните течения на Струма и Места), Странджа (Малкотърновско, Лозенградско).

В годишния цикъл на трансхумантното скотовъдство са включени две сезонни миграции. Есенната е насочена към отдалечените зимни пасища. Началната й дата се определя от местната традиция в отделните селища. В най-отдалечените райони движението на стадата и пастирите започва по Кръстовден, докато в по-близките – по Димитровден. Пролетната миграция също е в различно време. Овчарите от най-отдалечените зимовища потеглят най-рано, за да пристигнат в родните си села за Гергьовден. В Родопите и Пирин пролетното движение към планините (нах дахан) започва едва след Гергьовден, а пристигането в село е в навечерието на Костадиновден (Константин и Елена – 21 май).

По време на миграцията стадата и овчарите нощуват на определени предварително места. Паша се осигурява в мерите и пожънатите ниви без да се заплащат такси за това. Обичайна практика е земеделците от селата, през които минават „вървящите овце”, да канят овчарите със стадата да им пренощуват по нивите и угарите. При есенната миграция стадата се задържали по-дълго на път – Копривщени пътували до зимовищата в Източна Тракия 28 – 35 дни. Движението през пролетта в обратна посока е при по-тежки условия, тъй като обработваемите земи са заети с посеви и пътуващите стада са нежелани от земеделците, а за нарушенията се налагат глоби.

Условията на прехода налагат стегната организация. Числеността на овчите стада надхвърля няколко хиляди глави овце, едър добитък, коне. Управлението, ръководството и опазването на стадата са трудна и отговорна задача, осъществявана от кехаята или ян-кехаята. Несигурността по пътищата на империята, особено в западните райони, налага и наемане на специална охрана от група въоръжени лица – панти, сеймени.

В ареала на зимните пасища отделните трансхумантни селища разполагат със свой собствен район зимовища – юрия, синур. Юрията се формира на основата на традиционни трайни икономически връзки на трансхумантните скотовъди и пастири с населението в районите на зимуване. Юрията има точно определени граници, в които се осъществяват икономическите и културни контакти на подвижните пастири на зимовищата. Тя очертава втората зона на тяхната жизнена среда – „другата земя”, опозната „своя” територия, която пастирите обитават 6 месеца от годината. Нарушението на границите й поражда конфликти не само на икономическа основа (поради претоварването на пасищата и конкурентната борба за използването им от различни селища в планината и различни пастирски общности), но получава и негативна оценка като нарушение на традиционните за селището стопански и културни връзки.

Сезонните миграции на пастирите са закрепени в календара на селищата с развито трансхумантно скотовъдство със специфични обичаи и етикет. Началото на есенната миграция е „време разделно” и се отбелязва с тържествено изпращане на овчарите от цялото селище. Денят на потеглянето на сюриите и овчарите е особен празник в местната традиция. Заминаването за „долната” (=далечната, отвъдната) земя – полето, отделянето от семейната и селската общност, се схваща и като отделяне от своето, усвоеното културно пространство, като загуба, временна смърт, период на изпитание. Опасностите и смъртта – постоянни спътници на овчарите по пътищата и в „чуждата” земя, мотивират емоционалната атмосфера в деня на изпращането и му придават характер на прощаване (винаги „последно”). Цялото село излиза да изпрати пастирите и стадата до определена местност, маркираща границата между „своята” и „чуждата” територия, където става раздялата. Местността се свързва с миграциите на пастирите и другите гурбетчии и носи символично название: Плачи камък, Плачливи могили, Сополивите камъни и пр. Изпровождането е придружено от прощални песни, гърмежи и благословии. Ергените получават „упраталски” китки от вечнозелено растение (хвойна, бор, чемшир), завързани с червен конец и (златна) пара. Годениците разменят „лишени”. Изпращачите остават докато стадата се изгубят от поглед, „отекнат” и заглъхнат, отправяйки молитва към Господ и Богородица да пазят овчарите по пътя, през цялата зима в „далечната/долната земя” и да ги върнат живи и здрави в село. На връщане към дома жените откъсват зелена клонка (хвойна, бор) и закичват с нея портите, където тя остава до завръщането на овчарите. Кехаите потеглят заедно със стадата или няколко дни след тях, като ги настигат по пътя.

При преминаването си през села и градове, пастирите и стадата оформят шествие – живописно зрелище за местното население. То се оглавява от кехаята, възседнал хубав кон, в богато облекло и въоръжение, с всички знаци за достойнството си. Мястото на всеки овчар е определено от пастирската йерархия: ян-кехая, старши овчари, млади овчари (калфи и чираци), малешини. Най-подир следва „тежката одая” (домакинството на овчарите), натоварена на коне и мулета и водена от одаджията. Всички са пременени в нови дрехи и носят овчарските атрибути и украси, белезите за социална принадлежност, оръжието. Стадата овце и едър добитък се карат в определена последователност, предвождани от овни и еркичи с целия „овчарски салтанат” – чановете и тюмбелеците. Трансхумантните пастири демонстрират в цялата й пълнота своята културна идентичност – принадлежността към локална общност, професионална специализация, социална и производствена йерархия.

Завръщането на стадата и овчарите в родните селища през пролетта (за Гергьовден или за предой – Св. Константин и Елена) също се отбелязва като голям празник. Благополучното презимуване и намножаване на стадата, завръщането на овчарите живи и здрави, се предизвестява с радостни гърмежи и се огласява от екота на чановете и тюмбелеците и провикванията на овчарите („с пукот и рукот”). Обичаите и действията при посрещането им насред село, в къщата на кехаята и у дома, се осмислят като възстановяване на принадлежността към семейната и селската общност, към локалната културна традиция. Изразява се благодарността към отвъдните сили за щастливото завръщане на пастирите, за благополучното презимуване и умножаване на стадата. Принася се  жертва. Обратно – при преживяно бедствие и загуби на зимовищата, овчарите снемат звънците и влизат в село в мълчание.

В системата на трансхуманса стадата са поверени на грижите на специализиран пастирски колектив, който осъществява миграциите между сезонните пасища. Тук ще посочим варианти на пастирската организация и структурата на пастирския колектив.

Една от типичните форми на организация при трансхуманса са овчарските сдружения. Най-общо те могат да се определят като доброволни производствени (кооперативни) обединения, в които група овчари обединяват стадата, труда и общите си усилия за колективното им отглеждане, добив, преработка и разпределение на продуктите за един пасбищен сезон. През 19 в. те са известни в Средна гора и Подбалкана като оджеци, в Странджа, Родопите, Пирин – като тайфи, оджаци, в Източна Стара планина – като къшли.

Индивидуални форми на организация през Възраждането съществуват само в рамките на едрото скотовъдство. Организаторите им са притежатели на многохилядни стада – лица с разнообразен профил на стопанска активност, чорбаджии. Те не са пряко ангажирани в животновъдството. Основната им дейност се реализира в един или няколко от неговите отрасли или в специализирани производства и (или) търговия, свързани с и произтичащи от животновъдството и изцяло ориентирани към пазара. Сред тях значителен е броят на джелепите (държавни доставчици на добитък) и бегликчиите, които освен че са заети с търговия с дребен добитък и откупуването на данъците върху него, същевременно са и притежатели на стада и организатори на отглеждането им, на производството и преработката на животински суровини и продукти и пласмента им по вътрешните и външни пазари на империята.

Развитието на скотовъдството в такива широки мащаби и неговата вътрешноотраслова диференциация, налагат усложнена организация на труда. През 18 и 19 в. обаче не съществуват корпорации, регламентиращи „професионалната” организация на трансхумантните пастири и регулиращи отношенията им с държавата или с едрите скотовъди. Ето защо този тип организации адаптират структурата на традиционните „овчарски сдружения“. Основна производствена единица и в тях е овчарският колектив, обслужващ едно стадо, със същото название – оджак, къшла, тайфа. Огромните размери на стадата и тяхното разпределение обаче налагат мултиплициране на структурата и разширяване на състава на пастирския персонал, който в някои случаи достигал 40 – 60 и повече души.

Специализираният овчарски колектив има инвариантна структура и йерархия в целия ареал на трансхумантното скотовъдство. Грижите за стадата са поверени на овчари, които са разделени по възраст и опит на младши – чираци и старши – стари овчари, калфи. Обучението на децата започва от 6 – 7 годишна възраст – карачерчета (подкарвачи) в мандрата. На 8 години вече бащите им могат да ги вземат като помощници на зимовищата – малешини, за първи път вземат участие в миграциите. Още от малки, овчарите получават за труда си възнаграждение  и подаръци – в жива стока и започват да формират свое стадо. Овчар не можел да стане старши без собствени 150 овце в общото стадо. Най-главният овчар с най-богат производствен опит и най-добри качества, контролиращ работата на всички овчари, съветник, заместник и пръв помощник на кехаята е т. нар. ян-кехая.

Друго постоянно лице е одаджията. Функциите му са изцяло в сферата на бита на овчарската дружина при престоя на сезонните пасбища. Одаджията посреща и изпраща гости и посетители, като им оказва традиционното гостоприемство на овчарите. Той се счита за доверено лице на кехаята и негов съветник по всички въпроси, свързани с вътрешния ред на къшлата, а в определени случаи – и арбитър при решаване на спорове. Характерът на неговите задължения, връзките и отношенията му с овчарите и кехаята, обуславят продължителното му обвързване с определен колектив, трайното му присъствие в него.

Начело на овчарската йрерархия стоял кехаята. Той е главен организатор и пряк ръководител на стопанската дейност и живота на пастирите на отдалечените сезонни пасища. В негови ръце е управлението на дружината, той е представителят на обединението пред „външния свят”. Кехаята подбира и наема целия персонал, като договаря с тях условията на труд и заплащане. Той урежда споровете и възникнали проблеми в колектива или с външни лица.

Кехаята осигурявал продажбата на основната част от добива на задругата. При „овчарските сдружения” кехаята прибирал в общата каса печалбата и държал дяловете на овчарите, водел сметките на сдружението. При едрото скотовъдство кехаята отчитал работата си и дейността на задругата пред главния организатор на производствената асоциация – чорбаджията.

При трансхумантното скотовъдство кехаята осъществява на практика връзката между отдалечените сезонни пасища с разположените на тях временни лагери и постоянните селища в планината, между пастирския колектив и селската общност, прекия контакт със стопаните. Той реализира връзката между двете зони и двете основни групи участници в трансхуманса. В отсъствието на пастирите, той поемал грижата за семействата им и поддържал връзката с тях. По отношение на овчарите, извън преките си функции, кехаята като представител на селската общност е старейшина – следял за нормалното протичане на живота на сезонните пасища, за спазването на традициите и нормите на поведение, възприети и утвърдени в „своята” локална общност, регулирал отношенията на овчарите с „чуждото” (в етнокултурен аспект) земеделско население от равнината. Интерес представлява едно определение от родопския песенен фолклор, което синтезира всички тези аспекти от статуса и функциите на кехаята в овчарската организация: „Кехае – наша доаржева”, където значението на „доржева” се покриват със „защитник”, „покровител”, „господар”, „патрон”, „власт”.

Кехая можел да стане овцевъд с голям опит в трансхумантното скотовъдство, заможен стопанин. Той трябвало да се ползва с безспорен авторитет и доверие не само в селската общност, но и в района на сезонните пасища, с известността на честен, справедлив и разпоредителен човек. Важно изискване към кехаята било доброто познаване на езика и нравите, обичаите на населението в ареала на пасищата и по маршрута за движение.

Специализацията на труда на пастирите в системата на трансхуманса изисквала и налагала продължителна „професионална“ подготовка и обучение, натрупване на знания и опит в условията на сезонните миграции. Вероятно на тази база през Възраждането в обозначенията на степени от овчарската йерархия се адаптират термини от същинската професионална еснафска организация – чирак, калфа. Производствената организация на овчарите обаче, макар да е еднотипна в българските зеци, остава извън официалната регламентация, не се превръща в корпоративна. Структурата и регламентацията й не излизат от рамките на традиционната социо-нормативна култура, на неписаните правила и норми на обичайното право. Тя остава затворена в сферата на традиционните норми на стопанска организация – на границата между поминък и професионална специализация. Османската държава се стреми да институционализира само системата за държавни доставки и снабдяване на големите административни центрове с дребен добитък, както и тази за събиране десятъка върху овцете. Ето защо в част от названията и номенклатурата на пастирската организация могат да се открият заемки от други йерархизирани структури – тази на джелепкешаните и бегликчиите.

Независимо от промените в статуса и функциите на отделните лица в организацията на трансхумантните пастири, нейната структура, основана върху строго разделение на труда, е особено консервативна и се запазва до отмирането на самата форма подвижно скотовъдство, която я е породила.

Трансхумансът като форма на подвижно скотовъдство чрез непрекъснатите сезонни миграции води до осъществяване на широки и постоянни контакти, интензивни и трайни връзки и взаимоотношения между отдалечени райони. Кехаите, чорбаджиите, джелепите и бегликчиите с разнообразната си стопанска активност реализират връзката между отделните региони в етничната територия на българите, допринасят за очертаване и опознаване на нейните граници. Те имат особена роля за интензифицирането не само на икономическите, но и на културните контакти, способстват за осъзнаването на етническото и културно единство, което става база за формиране на националното самосъзнание и идентичност през Възраждането. В същото време овчарите винаги остават едно маргинално, полуграмотно, обособено и твърде консервативно съсловие, затворено в обсега на локалната принадлежност и традиционна патриархална култура.

Освобождението на България и прокарването на новите политически граници на Балканите имат твърде значими последици и отражение върху трансхумантното скотовъдство. Държавните граници разделят традиционните райони на зимуване и летуване. Отнемането на възможността на свободно придвижване на стадата и пастирите, прекратяването на свободния достъп до сезонните пасища, нарушава организационната връзка между тях и лишава трансхуманса от неговата база за съществуване. Руско-турската война от 1877 – 1878 г. бележи началото на относително краткия и динамичен регрес на трансхуманса в българската етнична територия, който завършва с пълното му отмиране в началото на 20 в. Това има силен емоционален отзвук сред съвременниците. „Няма вече непипваните от човешка ръка жребци в многобройните хергелета, няма някогашните сюреци говеда, домазлъците се довършиха, няма големите овчарски оджеци! Обеднялото население се пръсна по далечни и дълги гурбети, а зарязаната жена навива по цял ден чуждото вретено... Румелийската граница отне живота на Панагюрското скотовъдство!” – пише Т. Влайков.

Литература

Braudel, F. La Méditerranée et le monde méditerranéen à l'époque de Philippe II. Tome 1: la part du milieu. Librairie Armand Colin, Paris, 1966.

Дечов, В. Среднородопско овчарство. – СбНУ, т. 19, 1903.

Дуков, Л. Животновъдство. – В: Добруджа. Етнографски и фолклорни проучвания на България. София, 1974.

Грозданова, Ел., Ст. Андреев. Джелепкешаните по българските и съседните им земи XV – XVIII в. по документи от наши и чужди архиви. София, 1998.

Ракшиева, С. Българското традиционно подвижно овцевъдство. Дисертация. София, 1992.

Ракшиева, С. Проблемът за типологията на подвижното скотовъдство в българските земи. – Българска етнология, 1995, кн. 4, 3–21.

Ракшиева, С. Пастири, пътища, миграции през Сакар и околните равнини (XV – XX в.). – В: Иванова, Св. (съст.) Етнически и културни пространства на Балканите. Изследвания в чест на проф. д.и.н. Цветана Георгиева. Част II. Съвременност – етноложки дискурси. София, 2008, 175-219.

Райчевски, Ст. Животновъдство. – В: Странджа. Етнографски и фолклорни проучвания на България, София, 1996.

Шишков, Ст. Овцевъдството в Тракийската област. – Тракийски сборник. Т. 4. София, 1933.

Simpozijum o srednjovekovnom katunu. – Posebna izdanja Naučnog društva Bosne i Hercegovine. Sarajevo, 1963, 2.

Viehwirtschaft und Hirtenkultur. Budapest, 1969.

Viehzucht und Hirtenkultur in Ostmitteleuropa. Etnographische Studien. Budapest, 1961.

 

Предой в Средните Родопи. Фотограф Крум Савов, 1905 г. Държавен архив - Пловдив. Инв. № 130. Публикувана в списание "Родопски напредък", кн. 4, 1906 г.

 

Овчарски колектив на Рожен. 1905 г. Неизвестен фотограф. АЕИМ 2776