Ежедневното меню на детето, стареца и болния в живота на традиционния българин

Храната и храненето на индивидите с нестабилен статус имат свои специфики, организация и меню. От този тип са диетите на малкото дете, стареца и болния.

Дете и старец

Храненията на детето и стареца не се организират специално, както това на индивидите, преминаващи през основните етапи на жизнения цикъл. Те се хранят съвместно с останалите членове на дома, без да се отделят от тях пространствено или времево. Старите българи „не готвят отделно за децата, защото никой няма време за това“ (Гюмюрджинско) и обикновено „малките деца, болните и старците са на обща храна“ (гр. Априлци, Троянско).

Една физиологична особеност на малкото дете и старците определя спецификите на тяхната консумация. Поради намаленият брой на зъбите им – при децата те са в процес на растеж, а при възрастните често са паднали – тези хора са в относително неравностойно положение спрямо останалите в семейството. Например в едно сведение се акцентира именно върху него по отношение на възрастните хора: „старите и беззъби членове на семейството по нужда предпочитат скроба – едно, че в него могат да се надробят залците от скоравилия се хлеб, за да омекнат, и, друго, че може направо да се ‘куса’ и да се залъже глада” (Кюстендилска Каменица). Що се отнася до малките деца, повсеместно позната е практиката (на места и сред отделни групи тя е запазена доста добре и днес), храната им да се сдъвква от друг човек и в този вид да им се слага в устата (например в Ломско).

Специфичното състояние на малкото дете и стареца, свързано със зъбите, както и невъзможността дълго време то да бъде променяно, е предопределило характерните в миналото особености във вида и състава на блюдата им. Най-често храните им са по-течни, често кашести, а по-твърдата и плътна консистенция се избягва. При малките деца още към 3-4 месец, заедно с млякото, се появява водата от варен боб, оризовата вода (Санданско), последвани от варени каши, надробени и смачкани общи блюда (Гоцеделчевско, Санданско, Благоевградско, Драмско, Средни Родопи, Гюмюрджинско, Севлиево), по-меки ястия, въобще „по-мекичка и по-хубава храна”. Старите хора консумират „кашички и други по-подходящи храни“ (Гюмюрджинско), попара с кисело мляко, дробени супички (Гюмюрджинско), чорба от боб, пилешка супа, трахана (Троянско). На места смятат, че „колкото е по-рядка храната, толкова е по-малък или по-стар човекът, а колкото е по-гъста – толкова е по-здрав и по-възрастен” (Неделинско).

В миналото храната на малките деца и старците е с по-сладникав вкус. Често медът се схваща за „подсилваща храна за болни или по-слаби деца“ (Гюмюрджинско). На места като „детска храна“ се осмислят и плодовете. За да „отворят апетит“ западнородопските българи мюсюлмани предлагат на децата напитки от диви червени боровинки (понякога и с грозде), захар и вода (кокозяк) или пролетната мъзга от бор. В някои райони плодовете се осмислят като вид гозба. В Кюстендилска Каменица „ябълки или круши с хлеб – това най-често ядат децата”, в Ксантийско гроздето се дава „за закуска на децата“, а в Беломорието понякога забраняват „на децата да консумират сирене през лятото, защото тогава има емиши, а сиренето трябва да седи за зимата“ (Гюмюрджинско).

В доста области осмислят консумацията на прясно мляко като приоритетна за малки деца и старци. Преснáкът – приеман директно или като част от попарите – е тяхна обичайна храна в Силистренско (за сутрешната или вечерната им попáра), Троянско, Ловешко, Севлиевско, („чаят и кравето мляко, ако го има, е за деца и болни“) Петричко, Неделинско („козето мляко е лековито и е по-полезно за децата, защото козата не пасе трева, а само листа“), Гюмюрджинско, Ксантийско и други области.

Смята се, че някои храни не са за деца или болни хора. В Тетово, Македония, такива качества се приписват на пушената и солената риба, а другаде – на прекомерната употреба на някои видове меса като свинското.

Храненето на малките деца и старците се отличава от това на останалите здрави индивиди по състава и вида на блюдата. Така то отговаря на специфичното състояние на тези хора, свързано с техни физиологични особености.

 

Болен

Болните хора често имат специфична диета. Храната им се осмисля не само като тяхна физиологична необходимост, но и като лечебно средство и зависи от конкретния случай.

Част от заболяванията традиционните българи не приемат за опасни. Такива са леките неразположенията – „хремата не смятат за болест и не я лекуват, освен ако е много силно изразена” (Пиринско), а настинката дори не определяли като болест („Това болест ли е?”). Прекарващият ги не променя социалния си статус, възприема се като леко болен и консумира блюдата на здравите, защото „болен да не се дели от храната” (Гюмюрджинско). Не трябва да се забравя и повсеместно познатата представа, че общите ястия загряват, сгорещяват тялото и този режим подпомага пълното му възстановяване. Болести с епидемичен характер и реална опасност от фатален край българинът схваща като тежки. Вярва се, че те „ядат човека“. Този, който продължително време страда от тях, се възприема като тежко болен, болник, и се осмисля подобно на индивидите, които се намират на границата между живота и смъртта, между „този“ и „онзи свят“.

Тежко болните винаги са хранени от здравите – домашни, близки, роднини, съседи, които им гостуват с храна (понуда). Блюдата им се поднасят отделно, софрата им е настрани от тази на домашните, понякога и в друга стая (Неделинско), с отделни прибори (при туберкулоза в Банат). Често те нямат сътрапезници. Хранителното отделяне понякога се прехвърля и върху домашните, които ядат само варени или сурови блюда (например при шарка) с цел пълното оздравяване на индивида.

В някои особени случаи по време на лечението тежко болните се подлагат на глад и жажда (Гюмюрджинско, Пиринско, Смолянско, Пирдоп), предлага им малко количество специално затоплена вода (Пирдоп, Родопи). При някои от трудно лечимите болести, болният се зарича да не яде дадена храна – кокошка, козе, овче, свинско, заек, но и чесън, шаран и т.н. – цял живот, за да оздравее (заричане, зáрек – в Северозападна България, Мала Азия), а по време на лечението или след оздравяването прави курбан за здраве. Отдава се голямо значение на личните предпочитания и вкусове на болния, който получава пожеланото ястие и „каквото му върви”. Като показател за здравословното състояние се схваща и наличието на апетит – ако човек яде с охота, това е признак на добро здраве, а ако прави това без желание, значи е болен.

За да оздравее и не боледува, леко болният консумира предимно по-солена и по-лютива храна, които улесняват процеса на изпотяване на тялото. Например в Гюмюрджинско действат по този начин срещу единствената болест, която „някога знаели – истинка”, защото „ако се не изпóтиш, соя студ кък ще излезé”.

Различно е менюто на болника – поднасят му леки, „по-хубави“, по-питателни блюда. Често те са меки и полутечни, сладникави, с повече масло. Типични лечебни и подсилващи храни са медът, подсладените чай и прясно мляко, плодовете (ошав, петмез, рачел), кашите и чорбите със зърна (булгур, ориз, нахут), пресните пити и др. Чаят от диворастящи ароматни треви и листа (лайка, липа, маточина, мащерка, риган и др.) е напитка, която в миналото българите свързват основно с диетата на болния – широко разпространено е схващането, че „само болните пият чай”. Доста ограничено присъствие има месото. Ако то е от кокошка или пиле, се смята, че е лековито; „само при болен в къщата си позволявали да заколят някоя кокошка“ (Смолянско). В доста области тежко болният е лишаван от свинско, риба, яйца.

Срещу влошаване вярват, че трябва „болният да яде сладко, а не кисело, мазно, пържено” (Златоградско). Силно се ограничават още соленото и лютивото. Всички тях „не ги давали на болен от каквато и да е болест, за да не я задълбочат, раздразнят, влошат“ (Севлиевско, Троянско). В Гюмюрджинско не предлагат „на болен лютиво или кисело, за да не се раздразни болестта, а само варено пилешко, супа, много мляко, мед”. В доста области тези вкусове са ограничени във времето на лечение на тежките заболявания – например болните от далак до пълното си оздравяване не ядат солено, кисело, люто, „даже и хлеба му не солят, нито киселят, т.е. пекът му пресен и безсолен хлеб”, на охтичавите (туберкулозни) също „се запрещава сичко кисело, лютиво, пресолено, възбудително или раздразнително, спиртливо и еротическо” (Ломско). Хлябът прави известно изключение.

Характерна част от менюто на тежко болния са горчивият вкус (пелин, седефче и др.) и необичайните съставки, които здравият човек не консумира, в т.ч. и физиологични телесни отпадъци.

Между храненето на здравия и това на човека, който временно е леко физически неразположен, почти няма разлика. За разлика от тях диетата на тежко болния е специално организирана с особени блюда и специфики с цел да му осигури оздравяване и да го доведе до нормализация на състоянието.

Литература

Българска народна медицина. Енциклопедия. София: Издателство на БАН. 1999.

Вакарелски, Хр. Бит и език на тракийските и малоазийски българи. Част І – Бит. – Тракийски сборник. София, 1935.

Вакарелски, Хр. Етнография на България. София, 1974.

Георгиев, М. Народна медицина. – В: Родопи. София: Издателство на БАН, 1994, 62-81.

Захариев Й. Кюстендилското краище. – Сборник за народни умотворения. Т. ХХХІІ. София, 1918.

Захариев, Й. Каменица. Географски-етнографско изучаване. – Сборник за народни умотворения и наука. Т. ХL. София, 1935.

Захариев, Й. Пиянец. Земя и население. – Сборник за народни умотворения и наука. Т. ХLV. София, 1949.

Маркова, М. Майчината кърма като първа храна. – Минало, 2001, кн. 1, 46-54.