Храната и храненето на индивидите с нестабилен статус имат свои специфики, организация и меню. От този тип са диетите на малкото дете, стареца и болния.

В миналото българите осмислят госта като носител на съдбата, който може да влияе върху всички сфери на живота. Затова той е много почитан. Между госта и стопаните съществува своеобразен договор – той донася в дома им добрата воля, а те са задължени да го приемат възможно най-добре. На Балканите трансформацията му от „чужденец” в „свой” се извършва с помощта на ритуалите на гостоприемството, в т.ч. и на обмена. Гостът приема даденото, стопанинът му предлага храна, която първият не отказва, защото ще наскърби и ще донесе злини на дома. Връх в института на гостоприемството е краят на отношенията между дошлият отвън и домашните, неизменно свързан със символичната или реална размяна на дарове.

За традиционните българи появата на детето е изключително събитие. Раждането се възприема като начало на дългото символично пътуване на индивида от онзи към този свят, по време на което той се приобщава към общността, „получава” храна, съдба, име, пояс, крака, непрекъснато повишава активността си и т.н. А самото новородено се осмисля като същество с особено социално положение, което през един продължителен период регулира статуса си. Именно тези специфики са отразени в храната и храненето му.

Другото голямо събитие в живота на старите българи е сватбата. Двамата младоженци изживяват сложен символичен преход във времето и пространството. До момента на брачното свождане те са пасивни лица, а след установяването на положителния му резултат, сякаш „оживяват” и предприемат различни действия, като при невестата едно от тях е превръщането й в хранителка. По мнението на изследователите, като „възвръщат” телесната си активност, младоженците се приобщават към социума и обичайните му дейности, но вече като индивиди с нов и регулиран статус.

В миналото на българите общностното хранене при погребение и помен протича близо до гроба и до домовете на живите. По същността то е реципрочен процес, в който символично участват мъртвите, реално се хранят живите, а посредник е самата храна. Първата част (дял, хапка) винаги се полага на покойниците, след което блюдото се разпределя между живите.

Старата българска сватба е силно свързана с актовете на яденето и пиенето. За хората в миналото те са знаци за желание и съгласие за сродяване, за покана и участие в събитието, за промяна… Сватбата започва и завършва с тях, те бележат цялото й време и пространство, препращат към архаични представи за дара, жертвата и жертвоприношението, вечното обновление на живота и т.н.

В традиционния период на културата българите схващат смъртта като последното ключово събитие от живота на човека. Те осмислят покойниците като праведници и като грешници. Дълбоко вкоренен в представите им е универсалният култ към мъртвите, част от който са спецификите в храненето и блюдата на праведниците и грешниците.

В миналото чрез средствата на кулинарния код българинът установява, регламентира и санкционира всички етапи в социалната промяна, настъпила с раждането и израстването на индивида. Колективните хранения, свързани с новороденото и малкото дете, имат свои структури. Това са понудата, трапезите и раздаванията, различаващи се по своите наименования, същност, време и място на провеждане, организация, а освен това и по ясно очертаните си обекти и субекти. Понудата, трапезите и раздаванията се появяват, преобладават и заменят в определени моменти след раждането.

Изследователите, проучвали маскираните персонажи, се обединяват около мнението, че техният образ е хибриден и в него се откриват част от характеристиките на съществата и от този, и от онзи свят. Причините за това се коренят в своеобразната логика на обратното (опакото). Тя е изключително типична за карнавалния език и се изразява в смяната на лицето с гърба, на горницата с долницата, на извисеността с пародията, снизяването, профанизацията.