В миналото на българите общностното хранене при погребение и помен протича близо до гроба и до домовете на живите. По същността то е реципрочен процес, в който символично участват мъртвите, реално се хранят живите, а посредник е самата храна. Първата част (дял, хапка) винаги се полага на покойниците, след което блюдото се разпределя между живите.

Старата българска сватба е силно свързана с актовете на яденето и пиенето. За хората в миналото те са знаци за желание и съгласие за сродяване, за покана и участие в събитието, за промяна… Сватбата започва и завършва с тях, те бележат цялото й време и пространство, препращат към архаични представи за дара, жертвата и жертвоприношението, вечното обновление на живота и т.н.

В традиционния период на културата българите схващат смъртта като последното ключово събитие от живота на човека. Те осмислят покойниците като праведници и като грешници. Дълбоко вкоренен в представите им е универсалният култ към мъртвите, част от който са спецификите в храненето и блюдата на праведниците и грешниците.

В миналото чрез средствата на кулинарния код българинът установява, регламентира и санкционира всички етапи в социалната промяна, настъпила с раждането и израстването на индивида. Колективните хранения, свързани с новороденото и малкото дете, имат свои структури. Това са понудата, трапезите и раздаванията, различаващи се по своите наименования, същност, време и място на провеждане, организация, а освен това и по ясно очертаните си обекти и субекти. Понудата, трапезите и раздаванията се появяват, преобладават и заменят в определени моменти след раждането.

Страница 2 от 2