Приказката е един от най-древните фолклорни жанрове, който образува и най-големия дял от народната проза. Първоначално в българската фолклористика понятието се отнася към цялата фолклорна проза, но от 60-те години на ХХ в. се утвърждава диференцираното му използване. Това, което е характерно за приказката, е специфичната ѝ поетика, както и особената нагласа, с която тя се възприема от разказвача и слушателите.

Приказките се смятат за измислица, те са интересни и поучителни, но са плод на въображението, в тях има елемент на игра, на взаимна договореност между разказвач и слушатели. Тази нагласа се маркира и от специфичните начални и крайни формули, които обичайно рамкират текста: „имало едно време”; „в едно царство, в едно господарство” – „и аз бях там, ядох и пих, по мустаците ми тече, в устата ми не влезе”. Приказки се разказват и от мъже, и от жени, но са различни топосите на разказването: докато мъжете разказват публично, извън дома, жените са тези, които разказват вкъщи, на децата. Приказката изпълнява няколко основни функции: развлекателна, естетическа, образователна и възпитателна, психологическа. Редица изследователи свързват приказните сюжети (и особено вълшебните приказки) с обредите на инициация, чрез които подрастващите от двата пола получават статус на зрели и годни за брак членове на общността.

Първата българска приказка е записана през 1817 г. във Видин от сръбския поет Сима Милутинович и e публикувана през 1826 г. в предговора към поемата му „Србиjанка”. Първата самостоятелна сбирка, съдържаща 74 приказки, e публикувана от Кузман Шапкарев (1885). Приказката от ХІХ в. е представена най-пълно в сборниците на К. Шапкарев (1892-1894) и на Стефан Веркович (1932), както и на страниците на СбНУ. Видни изследователи на този фолклорен жанр са Иван Шишманов, Михаил Драгоманов, Димитър Матов, Иржи Поливка, Михаил Арнаудов. В по-ново време по темата работят Любомира Парпулова, Йорданка Коцева, Екатерина Трифонова, Уте Дукова. Приносен труд е Каталогът на българските фолклорни приказки, изработен по системата Аарне-Томпсън за класификация на приказните сюжети.

Въпреки че класификациите на приказките варират в различните периоди и у различните автори, най-често се обособяват следните видове: вълшебни, легендарни, за животни, новелистични (битови), хумористични, анекдоти и кумулативни приказки. Вълшебните приказки най-пълно реализират спецификата на жанра. В тях присъства фантастичното: необикновени същества, вълшебни предмети, говорещи животни, чудесно раждане на героя и пр. Много често става дума за царски син или царска дъщеря, или напротив – героят е беден, глупав или онеправдан, но след като се справя с редица изпитания, се жени за царската дъщеря и става цар (или съотв. героинята става царица). Между най-разпространените сюжети в българските вълшебни приказки са „Мащехата, заварената и доведената дъщеря”, „Тримата братя и златната ябълка”, „Ученикът на дявола”, „Неродена мома”.

Легендарните (религиозни) приказки са междинна форма между приказка и легенда. При тях се разколебава вярата в истинността на събитията, те се приемат с елемент на художествена условност. Основни мотиви са делата на Господ, Св. Богородица и различни светци; раят и адът, праведниците и грешниците.

В приказките за животни главни действащи лица са домашни и диви животни, които влизат в различни взаимоотношения помежду си или с човека. Те са антропоморфизирани: мислят, говорят и действат като хора, без това да се схваща като чудо. Допуска се, че тези приказки имат древен произход и пазят следи от тотемистични вярвания. Впоследствие добиват по-скоро алегоричен смисъл и така се доближават до баснята.

Новелистичните (битови) приказки се съсредоточават предимно върху проблеми от личния и обществен живот на човека, а фантастичното се проявява главно като хиперболизация на човешкия ум и смелост. Първоначално са означавани като „новелистични”, а наименованието „битова приказка” се утвърждава сравнително късно – през 50-60 години на ХХ в., главно под влияние на руската и съветската фолклористика. Използва се в работите на учени от този период (Петър Динеков, Цветана Романска, Росица Ангелова) и получава масова популярност в учебници и др. В повечето случаи термините „новелистична” и „битова” приказка се употребяват като синоними.

Хумористични приказки и анекдотите са доста близки и е трудно да се направи ясно разграничение между тях. Тук комичното е водеща категория, но при хумористичната приказка сюжетът може да е по-разгърнат и да включва поредица от епизоди, докато при анекдота епизодите са един или два. Доминира опозицията глупост – хитрост, която произвежда ефекта на смеха. През втората половина на XIX в. едни от най-видните представители на зараждащата се българска народоведска наука (Любен Каравелов, Петко Р. Славейков, Кузман Шапкарев, Илия Блъсков, Марко Цепенков) обръщат внимание на анекдотите „като мерило за живостта и остротата на народния дух“. В по-ново време по темата пишат Боян Ничев, Величко Вълчев, Екатерина Трифонова, Доротея Добрева, Станой Станоев.

Кумулативните приказки са известни още като верижни приказки, приказки „купчини“. Структурата им се изгражда чрез натрупване: основният художествен похват се състои в многократно повторение на една и съща дума, изречение или мотив, като всеки път се добавят нови елементи, създава се верига, докато накрая, във финала тя се разкъса или се разплете в обратна посока. Макар че някои изследователи откриват в тях архаични пластове и закодирани митически представи, на по-късен етап служат предимно за забавление и се числят към детския фолклор (напр. „Дядо и ряпа”).

Литература

Парпулова, Л. Българските вълшебни приказки. Въведение в поетиката. София 1978.

Коцева, Й. Приказки. – В: Етнография на България. Т. 3. София, 1985, 275-287.

Даскалова-Перковска, Л., Д. Добрева, Й. Коцева, Е. Мицева. Български фолклорни приказки. Каталог. София, 1994. (Daskalova-Perkowski, L., D. Dobreva, J. Koceva, E. Miceva. Typenverzeichnis der bulgarischen Volksmärchen. FF Communications N 257. Helsinki, 1995).

Отченашек, Я., В. Баева и др. Речник на термините от словесния фолклор. България. Прага–София, 2013.