Пословиците и поговорките са най-кратките форми на устното народно творчество. Обикновено най-дългите от тях са едно изречение, но могат да бъдат отделни изрази, или да се състоят само от една дума. Едно много изразително тяхно диалектно название е узречици (уз речици – кратки словца). Литературното им название (по словици, поговорки) идва от по-стария смисъл на думата „по“ като кратка форма на „подир“, „след“. Пословиците са подир словото, след говоренето, т.е. те са негово кратко резюме. Някои от тях предават накратко съдържанието на народни приказки и някои от записвачите на пословици и поговорки са записали и тези приказки, от които пословицата или поговорката произлиза. Това е особено важно за поговорките, които не предават в съкратен вид съдържанието на приказката, а само напомнят за нея. Защото ако не знаеш приказката, не можеш да схванеш съдържанието на поговорката.
В моето детство много активно се използваше поговорката „Лъжата в торбата“, което означаваше „знам че ме лъжеш“, „разкрил съм лъжата ти“. Но защо? На пръв поглед изглежда, че щом лъжата е в торбата, то тя е скрита, невидима. Тази поговорка е напомняне за приказката за лошия баща и чистосърдечния му син. Те преспали на един хан и на тръгване бащата откраднал капата на ханджията и я сложил в торбата си. По разбиранията на онова време това означавало не просто, че ханджията ще остане без шапка, но и че ще бъде посрамен пред цялото селище. Тъкмо излезли от хана и ханджията се усетил, че му няма капата и че клиентът му я е откраднал. Той бързо го настигнал и започнал да си я иска, а бащата естествено отричал, да я е взел. Неговият син поради доброто си сърце помислил, че просто баща му е забравил, че е взел шапката и я е сложил в торбата и казал: „Ето, татко, шапката е в торбата“. Така лъжата на баща му била разкрита. Като резюме на тази приказка поговорката „лъжата в торбата“ означава „разкрил съм лъжата ти“ или „лъжата лесно се разкрива“.
В предишните векове, когато хартията е скъпа, а образоваността – рядкост, знанието се предава чрез говорене, а кратките форми се запаметяват най-лесно и изискват най-малко време, за да бъде предадено знанието. Затова през 19 и началото на 20 век, когато образованите българи започват да записват народните пословици и поговорки, те са впечатлени от тяхното богатство и изобилие и в последствие са ги издали в цели книги. Между ревностните записвачи на пословици и поговорки от разни селища са видни представители на Българското възраждане като П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Н. Геров. М. Цепенков пък е записал поговорки, които се употребяват само в гр. Прилеп и околността му – те са около 3000.
За да се запомнят пословиците и поговорките лесно, често в тях има ритъм и рима като в песните напр. „Да би мирно седяло не би чудо видяло“. Някои поговорки са част от песни, което записвачите са отбелязали. Друго улеснение за запомняне на пословиците и поговорките е построяването им на сравнения „както – така“, напр. „Добър слуга става добър господар“, или „така и обратно“: „Ако не ти приляга времето, а ти нему прилегни“, т.е. не се оправдавай с обстоятелствата, а действай. Пословиците от втория вид дават знания, но и предлагат възможности за развиване на мисленето, за промяна на гледната точка.
Тъй като пословиците и поговорките са най-често употребяваните народни умотворения, те оказват голямо въздействие върху формиране или поддържане на светогледа, върху възпитанието на децата, а и на по-големите. Затова П. Р. Славейков, който е учител, отбелязва „калпавите пословици“, които развалят характера на човека. Някои пословици могат да бъдат и лоши, и много мъдри в зависимост от умствените способности на слушателя. Такава например е „Господу запали свещ, а дяволу – две“. В пряк смисъл тази пословица съветва да угодничиш пред лошите. В преносен смисъл тя те съветва да подхождаш с добро към враговете си и така да ги превръщаш в свои приятели и да умножаваш доброто на земята.
Кратки и лесни за запомняне, носещи полезно знание, пословиците и поговорките се предават далеч във времето от поколение на поколение. Но поради своята краткост, извадени от културния контекст, в който са създадени, те понякога стават трудни за разбиране. Много млади българи особено не харесват пословицата „Залудо работи, залудо празен не стой.“ Днес те смятат, че тази пословица е израз на самоподценяване, на безсмислено разхищение на сили и време. Тази поговорка е създадена във време, когато училищата са голяма рядкост, няма професионални училища, институти и университети и професионалните умения и знания се придобиват в практиката, в процеса на работа. „Преведена“ на нашите културни стандарти тази пословица би гласяла: „По-добре си повишавай квалификацията, вместо да си губиш напразно времето“. Съветът не е лош – нали? Старите пословици и поговорки, добре разбрани, вършат отлична работа и днес.
Литература
Български пословици и поговорки. София, 1986.
Стойкова, Ст. Български пословици и поговорки. Колибри, 2007.