Легендите формират основен дял от фолклорната проза. Те са сюжетно повествование, което обяснява света, неговото създаване или край, възникването на обекти и явления или тяхната промяна, съществуващия природен и социален ред, нравствените норми и необходимостта от спазването им и т. н. Терминът е латински и означава „да се чете”, „достойно да бъде четено”. В научната и в популярната литература, както и в разговорната реч, често се използва като синоним на религиозен разказ, както и на фантастичен разказ и на разказ с фантастичен елемент или с елемент на измислица (като противоположност на достоверен разказ). В България легенди се записват от средата на 19-и век насам, като първоначално са означавани като приказки – тогава по-общо название за повечето жанрове от фолклорната проза.

Смислово ядро и основен признак на легендата е чудото. То е централното преобразуващо действие, развръзка на сюжетния конфликт, което поражда ново качество и разкрива смисъла на случилото се като образец и норма. Чудото се поражда от свръхестествените сили: Господ, дяволът, ангели и др., или от лица, възприемани като свръхестествени посредници между Бога и хората: Богородица, пророци, светци и др. Те са деятелите или активните действащи лица в легендата; те създават и променят действителността, наказват и възнаграждават индивидуалните постъпки и разкриват смисъла на онова, което се случва. Свръхестествените сили са мислени като деятели дори в случаите, когато не са изрично назовани. Човекът и животните в тези разкази са потърпевши и с действията и поведението си предизвикват промени, които се тълкуват като награда или наказание за съобразяването или съответно престъпването на установените норми.

Времето в легендата е „митично” – доисторично или извънисторично: то е в опозиция с реалното време и протича извън границите на човешката история на конкретната общност; то е начално, предопределящо за тази история (напр. времето на създаване на света, на библейските събития и т. н.), крайно и отбелязващо „свършека” на света, или пък се обвързва с паралелна, свръхестествена действителност, която също е предопределяща по отношение на човешката. Както и в древния мит, легендарното време е двуизмерно – описват се минали, бъдещи или паралелно протичащи събития, за да се обясни действителността, в която човек живее.

Пространствено легендата има претенция за универсалност – тя обяснява света и явленията изобщо, а не единични или локални техни прояви. Например, за разлика от преданията за лечебната сила на един или друг конкретен извор, легендата обяснява появата на всички топли минерални извори с намесата на Богородица, която в тях къпала малкия Исус, докато бягала и се криела от преследвачите си (БНПП 7, с. 168).

Легендите се делят на три основни групи. Етиологичните легенди обясняват произхода на света, на човека, на отделните народи, на животните и растенията, на природните обекти и явления, както и на техни особености. Етическите легенди тълкуват нравствените норми и имат морално-философски характер (напр. за архангел Михаил като най-справедливия кум; за грешната майка на св. Петър, която попаднала в ада; за праведната вдовица, която е по-свята от постник и др.). Много от тях преразказват библейски или апокрифни сюжети. Есхатологичните легенди са пророчества за края на света. Те описват наближаването на Второто пришествие, както и конкретния начин, по който ще бъде унищожен и обновен светът.

В научната литература съществува и категорията демонологична легенда за описания на срещи или други контакти с различни демонични същества. Подобни описания разкриват представите за тези същества и мотивират приетите норми за поведение и забрани по отношение на тях. Тъй като този тип текстове по-често се представят като личен опит или като преразказ на случилото се с близки и познати, те в повечето случаи се включват в групата на устните разкази и се определят като демонологични разкази. Легендите се документират трудно, защото изискват специфичен контекст и продължителна работа, но и до днес в български условия е възможно да бъдат записани легенди, като по-актуални са преразказите на сюжети от християнската, респективно мюсюлманската митология.

Литература

Георгиева, А. 1993. Когато Господ ходеше по земята. 77 фолклорни легенди с тълкувания. София.

Георгиева, А. 2000. Разкази и разказване в българския фолклор. София, 27–31, 35–38.

Коцева, Й. 1985. Неприказна проза. – В: Етнография на България. Т. 3. София, 287–292.