В края на ХIХ и началото на ХХ век българската сватба има триделна структура. Тя се състои от предсватбени (сгледа, малък и голям годеж), сватбени и следсватбени (сваляне на булото и забраждане на невестата, водене на булката за вода, гостувания при по-главните обредни пресонажи и родителите на булката) обичаи.
На сгледата роднини от страна на момъка, обикновено тайно, отиват в дома на момата да огледат добре ли е поддържана къщата и да преценят по това какви са нейните умения като стопанка. Освен това трябва да разберат дали родителите на момата са склонни да я дадат за съпруга на момъка, от чието име са изпратени. Ако отговорът е положителен, след известен период от време се прави малкият годеж, на който отиват близки роднини на бъдещия младоженец (но без него), както и съседи. Постига се договорка кога ще бъде големият годеж, двете страни разменят дарове. Гостите се черпят. Големият годеж може да бъде както на другия ден, така и през някоя от следващите седмици. Предпочита се да е в неделен ден. На големия годеж гостите (годежари) са повече, всичко е по-тържествено и празнично. Бъдещият младоженец не присъства (според сведения от Родопите обаче често и той е сред гостите). Разменят се дарове, има богата трапеза, уговарят се условията за предстоящата сватба. От този момент момъкът и момата са вече годеници. Ако годежът бъде развален, виновният връща получените дарове. В началото на ХХ век все по-често двата годежа се сливат. Не са редки и случаите, когато момата отива в дома на момъка още след годежа, но до сватбата двамата не се събират.
За да се избегнат големите разходи, които някои домакинства отделят за годежа, редица църковни общини, както и училищни настоятелства се опитват да се намесят и да изготвят определени условия, според които да се извършва празникът. Опитите обаче не дават съществени резултати.
В годините след Втората световна война (1939 – 1945) до голяма степен и във връзка с неблагоприятната икономическа обстановка в страната годеж все по-често не се прави. През 50-те години на ХХ век той практически почти отпада от структурата на предсватбената обредност. От 60-те години на същия век годеж започва да се прави по-често, а през 70-те дори има намеса на властта, която се изразява в „препоръки” да се поднови традиционната празничност и годежът да стане задължителен елемент, предхождащ сватбата. През този период много от тържествената обредност на годежа се ограничава значително и той се свежда до „искане на ръката” на момичето от родителите на момчето. Гости са само най-близки роднини и от двете страни. В наши дни годеж се прави по лични предпочитания на бъдещите младоженци.
Литература
Актуални проблеми на съвременната българска народна сватба. София, 1984.
Вакарелски, Хр. Етнография на България. София. 1977.
Генчев, Ст. Сватбата. София, 1987.
Етнография на България. Т. III. Духовна култура. София, 1985.
Иванова, Р. Българската фолклорна сватба. София, 1984.
Симеонова, Г. Традиционните празници в състояние на промяна. София, 2000.