Към класическите методи на етнографията принадлежи теренното изследване. Теренното изследване цели създаването на плътна, наситена „картина“ на изследваните хора/култури/региони. Тази „картина“ се постига чрез прилагането на конкретни техники/методи като включено наблюдение, провеждане и записване на разговори / интервюта по определени въпросници, регистринане на място, време, участници в обредите.
При изготвянето на тази „плътна картина“ визуализациите от самото начало са от голямо значение – със скици, рисунки, графики са илюстрирани материалите на първите изследователи на културата – както етнографи/етнолози, така и антрополози. Съвсем закономерно изследователите се възползват от откриването и развитието на фотографията, възприемана като техника за рисуване чрез светлината (на старогръцки: φως / φωτος – светлина и γραφω – пиша, писец, четка). Тъй като се смята, че фотографското изображение е точно, безпристрастно, обективно (от там и обозначението „обектив“) отражение на обектите (хора, предмети, събития), застанали пред обектива, то още през 50-те – 60-те години на XIX век фотографското заснемане се превръща във важен компонент на теренното изследване.
Навлизането на фотографията в етнографията е свързано с развитието на техниката. Фотографската техника остава до към Първата световна война сравнително сложна, тежка и скъпа (големи фотокамери, стъклени плаки), а процесът на изработване на снимките – относително труден. Сравнително дългото експозиционно време определя статичността на ранните снимки – както студийни портрети, така и външни снимки.
Снимки на хора в народни носии, при които акцентът е върху облеклото, направени от професионални фотографи най-често в ателие, и статични снимки на хора, подредени като за хоро, са сред първите запазени етнографски снимки за българската култура. Подтиците идват често от европейски изследователи, които разполагат с необходимите средства да работят с професионални фотографи – така напр. Феликс Каниц използва снимки от ателието на А. Н. Карастоянов (Стоянович); братята Иван и Димитър Карастоянов придружават Константин Иречек при изследователските му пътувания из България; към тях, както и към други професионални фотографи се обръщат и Иван Шишманов, с професионални фотографи работи и Народоучното дружество. Няма сигурни данни кога точно е станало това, но след 1944 г. със сигурност започват да се изкупуват стари картички и снимки. Предполагаме, че голяма част от фотоархива е унищожена по време на бомбардировките през 1944 г. В архива се съхраняват снимки на едни от основателите и пионерите на фотографията в страната като Хр. Дашков (Русе), Т. Балакчиев, О. Марколеско (Велико Търново), Л. Хелфман (Габрово), Братя Кацарови (Пловдив), Д. А. Карастоянов и Т. Хитров (София), Хр. Иванов (Видин) и др. Една от най-старите снимки е от 1870 г. – портрет на мъж в цял ръст, откупена през 80-те г. на ХХ в. По инвентарните книги преди 40-те години на миналия век се споменават като фотографи и етнографи, които работят в музея като Хр. Вакарелски и Г. Е. Старицки. След политическите промени етнографите продължават да снимат на терен, но тогава назначават и професионални фотографи. Първият, за който имаме сведения, е Никола Николов. Той е работил в институцията от 50-те до 70-те години. Щафетата е поета от младите фотографки София Танчева и Недялка Крапчева, които работят в ЕИМ до смъртта си в края на 90-те и началото на новото хилядолетие. След това не са назначавани фотографи и самите етнолози снимат своя терен.
Първата световна война води до бърз напредък в техниката, включително и във фотографската – развива се моменталната фотография, големите фотокамери се заменят от преносими и олекотени и значително по-евтини фотоапарати тип „Лайка“. Това определя бързото масовизиране на фотографските снимки в етнографските изследвания.
След Втората световна война използването на фото- и аудиотехника при теренни изследвания става стандарт. Към институциите (ЕИМ, регионалните музеи) работят професионални фотографи, но и голяма част от изследователите-етнографи заснемат системно обектите при теренната си работа. Основният мотив е да се „уловят“, запечатат факти за важни теми като облекло, занаяти, пазари, обреди и др. от „народната култура“ в динамично променящо се време.
На образите, както неподвижни, така и навлизащите в науката чрез видео- и кинотехниката подвижни образи, се гледа като на важен документ, като на свидетелства, идентични с личностите или събитията, които изобразяват. Затова фотографското заснемане се използва широко като начин за запазване, съхраняване на информация за хора, събития, обреди и материални обекти.
Така днес ИЕФЕМ разполага с огромен фото архив, включващ близо 28 000 а.е. фотоизображения от средата на ХІХ в. до наши дни.
Към този вид архивно богатство днес се отправят редица нови въпроси. Не само като отразяващи, но и като създаващи реалности. Водещи днес са въпросите от кого, къде, кога и с каква цел са създадени образите.