Женско облекло
Изследователите на българското традиционно народно облекло определят три основни вида женски носии в зависимост от горните дрехи: двупрестилчен, сукманен и саянен.
Т.нар. двупрестилчена женска носия е характерна за Северна България, сукманената е разпространена из цялата страна, като в планинските райони на Северна България битува заедно с двупрестилчената, саяният тип облекло е типичен за Македония и някои селища на Средна Западна България, Тракия и Мала Азия.
Основна съставна част на трите типа женски носии е ризата, наричана в западните райони и кошуля. Тя се изработва от коноп, лен, в по-ново време – от памук и коприна. Кройката на женските ризи е два вида и съобразно това съществуват т.нар. риза бърчанка и туникообразна риза. Украсата е съсредоточена по пазвите, полите и ръкавите. Първоначално декорацията е от втъкани орнаменти, а по-късно – везбена. Най-често срещаните бодове са полегат, кръстат и релефен. Багрите на шевиците са различни в отделните райони на страната. За Северозападна България са типични нежните, пастелни тонове – бледорозово, светлосиньо и зелено. В Средна Северна България са предпочитани наситените багри – тъмночервено, тъмновиолетово, тъмнокафяво, стигащи до черни в североизточните български краища. Определящи за везмото в Средна Западна България и Македония са ярките червени тонове. Типични за Тракия и Родопите са пъстрите шевици с преобладаващи оранжеви и зелени цветове. Мотивите в българското везмо са предимно геометрични и растителни, срещат се и изображения на птици, животни и хора.
Горните дрехи при трите вида женско облекло се изработват от вълна или лен и памук за летните сукмани и саи. Украсата е от втъкани орнаменти в двупрестилчения костюм и апликации, ширити, гайтани и семпло везмо при останалите два вида. Връхните дрехи са от кожа и са част от носията единствено на омъжените жени. Престилките, поясите и коланите са вълнени, тъкани или в хармония с останалите части на костюма или в цвят, контрастиращ на основното поле на горните дрехи.
Принадлежностите за обуване са вълнени, плетени, шарени чорапи и калцуни. Цървулите от свинска или говежда кожа са за всекидневна употреба, за празник се обуват кожени обувки или ботуши.
Според българската традиция момите ходят с непокрити коси. Моминската прическа се състои от множество плитки, спускащи се по гърба. Девойките украсяват косите си с косичници, гайтани, мъниста, раковинки и нанизи от дребни монети. Те слагат на главите си венци и китки. На сватбата на главата на жената се поставя сватбено було. Първоначално то се изработва от червен мъжки пояс, съшит на качулка. Върху булото се поставя невестенски венец от чемшир или бръшлян, покрит с варак, невен, трендафил, житни класове, златни нишки и др. След обредното сваляне на булото се поставя невестинско забраждане, което е изключително сложно, богато и красиво.
Мъжко облекло
Мъжкото облекло на българите в зависимост от цвета на горните дрехи бива два типа: белодрешно и чернодрешно.
Най-общо границите на разпространение на двата вида мъжко облекло са: в западните предели – белодрешно, в източните – чернодрешно. Тази граница е твърде условна, защото съществуват и преходни типове и райони, в които се срещат и двата вида. Така например до сравнително късен период в Странджа, Източна Стара планина и другаде се срещат острови на белодрешно облекло, т.е. този делитбен белег не е свързан с географски или културни особености на районите, а с хронологически етапи в развитието на облеклото, което от белодрешно постепенно преминава в чернодрешно. Според изследователите на традиционното облекло белодрешният тип мъжки костюм е по-стар и той битува до твърде късно – началото на ХХ век в западните български предели. В останалата част на страната се пази споменът за него, като в обредния костюм по време на сватба мъжете намятат връхна бяла дреха. Другият тип мъжко облекло – чернодрешният, се появява още от XVIII-то столетие в източната част на страната, за да измести белите одежди, свързвайки се с развитието на абаджийския и терзийския занаят и ориенталското влияние в мъжкия костюм.
Композиционно двата типа облекло се различават и в силуета, който очертават горните дрехи. Белодрешният костюм е издължен, с тесни прилепнали гащи с плитко дъно – бечви или чешири и сравнително по-дълги, стигащи до коляното горни дрехи – глухчета, долактанки и долами. При чернодрешния мъжки костюм гащите – потурите са широки, с дълбоко дъно и горните дрехи са къси до кръста – елеци, чепкени и др., силуетът на носията е по-валчест в долната си част.
Основната съставна част и при двата вида е ризата. Изработена е от коноп, лен или памук, с везбена украса по яката, пазвата и маншета. В белодрешния костюм гащите са изработени от бял вълнен плат и в зависимост от кройката биват два вида: с тясна горна част и дълги тесни ногавици и с по-дълбоко дъно, широки в кръста и къси до под коляното. При чернодрешното облекло те са с дълбоко дъно, широки в горната част и с тесни ногавици. Украсата и при двата типа е от гайтани.
Горните мъжки дрехи са без ръкав или с дълъг ръкав, съответно от бял вълнен плат или от плат с естествения цвят на вълната – кафяв или боядисани в тъмночервено, тъмносиньо или черно. Декорацията е от гайтани и апликации. Връхните дрехи са от овча кожа, носена с влакната навътре.
Принадлежностите за обуване са плетени вълнени чорапи, калцуни и парчета вълнен плат, намотан около крака. Прическата на старите българи е ниско подстригана или бръсната глава със сноп коса на темето, носен на плитка. Мъжете покриват главите си по време на работа с пешкир и носят шапки от овча кожа в различна форма. В някои райони на страната около калпака намотават правоъгълно парче плат.
Празничният традиционен мъжки костюм впечатлява с украсата си, която е деликатна и ненатрапчива. На белия фон на мъжките ризи се откроява ярко червената шевица с извезани кръстове, свастики, стилизирани цветя и птици. Горните дрехи и гащи, със своите бели или тъмни тонове, са декорирани с червени, сини или черни гайтани, разположени в краищата, които придават завършеност на дрехата. Широки червени пояси, с допълнителна украса от шарени пискюли и пъстро тъканите колани върху тях се открояват на основния фон на горните дрехи. Многоцветието на чорапите, калците и подвеските в празничната носия придават цялост на костюма.
От средата на ХІХ век започват изменения в градския костюм с появата на нови модни течения „а ла турка”, отразяващ ориенталски влияния чрез елементи от турското облекло и „а ла франга”, представящ западноевропейския стил в тогавашната мода. В градските центрове на страната съпругите на заможните мъже изписват тоалетите си по журнал от Рим, Париж и Виена.
В началото на ХХ век във възстановеното българско царство романтичният повей към съхраняване на народното изкуство, идващ от Европа, е съчетан с бляна за освобождение и обединение на българските земи. Членовете на царското семейство обличат дрехи от всички краища на българското землище, от Тулча до Охрид и от Дунав до Бяло море. Архивните снимки ни показват цар Фердинанд І Български в дебърска носия, престолонаследника княз Борис Търновски и княз Кирил Преславски – в миячки носии, царица Елеонора – в носия от Крушево. По време на Втората световна война, през 1942 г., гражданите на Прилеп подаряват на царица Йоанна специално направена за нея копринена носия от Мариово, а делегация от Македония подарява на царските деца – престолонаследника княз Симеон Търновски и княгиня Мария-Луиза – носии от Скопско. И до днес продължава традицията членове на българското царско семейство – Царица Маргарита Българска, Княгиня Мария-Луиза и Княгиня Калина да носят тоалети с българско везмо.
В съвременността българските народни носии се съхраняват в музейни колекции, оживяват на фолклорни събори и са вдъхновение за модни дизайнери, създаващи български стил в модата.
Литература
Арнаудов, М. Студии върху българските обреди и легенди. София, 1924.
Брейлсфорт, Х. Македонското население. София, 1919.
Велева, М. Облекло. – В: Етнография на България. Т. II. София, 1983, 235-256.
Ганева, Р. Знаците на българското традиционно облекло. София, 2003.
Гребенарова, С. Младата булка – лице с особен статус. – В: Етнографски проблеми на народната култура. Т. V. София, 1998, 162-193.
Касабова-Динчева, А. Магията – социална необходимост. – В: Етнографски проблеми на народната култура. Т. V. София, 1998, 214-248.
Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994.
Михайлова, Г. Социални аспекти на народното облекло. – Българска етнография, 1976, № 3-4, 5-24.
Михайлова, Г. Към проблема за семантиката на вещите в патриархалния свят на българина. Фолклор, език и народна съдба. София, 1979.
Михайлова, Г. Маскирани ли са маскираните персонажи в българската народна традиция. МИФ 1. София, 2002.
Молерови, Д. и К. Народописни материали от Разлог. – СбНУ, т. XLVIII, 1954.
Станоева, И. Тялото – голо и облечено. – Български фолклор, № 2, 1994, 74-80.
Хаджийски, И. Бит и душевност на българският народ. Том I. София, 1974.
