Лов и риболов


ЛОВ

Ловът е добавъчен поминък без особено стопанско значение. Практикува се по-скоро за удоволствие и спорт, в повечето случаи от по-заможни хора. Рядко има по-съществен принос за изхранване на семейството.

Ловува се заради месото, най-често птици (яребици, пъдпъдъци, диви патици и гъски, фазани, гугутки или врабчета за отговяване на Коледа), а също и зайци. Ловът на сърни, елени и диви прасета става популярен едва напоследък. За кожи се ловят лисици, златки, белки, видри, катерички. За унищожаване на вреден дивеч се преследват вълци, лисици, порове, диви котки, чакали и др., а понякога и катерички, когато те унищожават реколтата от орехи.

Съществуват определени забрани за лов на някои животни поради различни суеверия, страхове, вярвания, религиозни и морални съображения (невестулки – булчица, невеска, попадийка; сърни, елени, кукумявки, бухали и др.). Други животни пък, като костенурките (желва) понякога са обект на засилен лов заради вярването, че притежават магическа оздравителна сила.

Изследовател от края на ХІХ век отбелязва, че българите рядко слагат дивеч на трапезата си, те предпочитат да се хранят с онова, което са произвели на собствените си ниви и „да се облажат” с отгледани от тях птици и животни. Народът „гледа на лова като на работа за ленивци”. Към ловджиите се отнасят с подигравка, „за селяните те са хайлази, мързеливци”. „Авджията и малджията” (ловецът и иманярът) се познават по неподдържаната къща и неподредения двор. Обикновено ловците не са добри земеделци. Земеделците нямат добро отношение към лова, но пастирите, горските, пъдарите, които изпълнявайки задълженията си обикалят полята и горите, го практикуват с удоволствие, той не пречи на работата им. Само когато избавят селото от опасни животни, ловците се радват на всеобщо признание и благодарност.

Независимо, че не винаги отношението към лова е положително, населението знае и практикува почти всички познати средства и методи, които имат и своя локална и регионална специфика.

На организиран лов се ходи по-често през зимата, за вреден дивеч по всяко време, а за останалите животни и птици – в определени периоди. Различават се пасивни и активни начини на ловуване. Сред най-разпространените са: ями, лабиринти, коруби, примки. Ямите се правят на пътеките, където най-често минава дивечът. Те са или добре замаскирани или с ограда и поставена зад нея примамка. Лабиринтите са изплетена спираловидно ограда, с поставено в средата агне за примамка. Когато вълкът влезе в спиралата, зад него се затваря вратичка. Подобни, но подвижни, от дъски, се правят за лисици. Широко се използват и примките, предимно за ловене на птици. Разнообразието при тях е голямо и предполага творчески подход. Такъв е необходим и при ловуването с капани с прихлупващ елемент (леса, извита керемида, дървено трупче, паница, корито, кош, каменна плоча и дори капаче на издълбана отвътре тиква и др.). Действието им се основава на примамка, поставена под похлупак, който е подпрян с чувствителна подпора (мамец), която се задейства от животното или с въженце от разстояние и го похлупва.

Най-популярни сред населението си остават железните капани. Те имат различна форма, големина и сила на пружината. Предназначени са за различни животни и затова ги наричат вълчи, мечи, лисичи, зайчи, миши. За лов на яребици през зимата понякога се използват мрежи.

Ловът със соколи, както и този с лъкове и стрели, е останал в далечното минало. Преди Освобождението е имало цели доганджийски (соколарски) села, задължени да доставят ловни соколи за султана и приближените му.

През последните векове най-често използваното средство за лов е пушката: най-напред кремъклийки, после евзалийки, а след това такива, зареждани с патрони.

В зависимост от условията при лов се прави пусия (засада) за лисици, зайци, диви прасета, сърни и др., на места откъдето минават животните. На варда се ловува за лисици, чакали и др. За целта се завардват дупките на леговищата и се поставят примки, коруби или други съоръжения, а леговището се задимява и животните се принуждават да излязат. На гюме – на брега на воден басейн се прави колиба, най-често полуземлянка, в която се скриват ловците, а във водата се пускат питомни водоплаващи, които привличат дивите.

Ловува се индивидуално и колективно. За мечки, вълци, диви прасета и др. се организират хайки (потери), които ги преследват.

Всички начини на ловуване изискват от ловците много добро познаване на животните и навиците им – следи, места за водопой, маршрути на движение и т. н. Опитните ловци имат и кучета, които обучават за лов на зайци, лисици, птици и др.VI.3 lov

Съществува неписано обичайно право, според което участниците в колективен лов получават равен дял от убитите животни, като онзи, който го е убил, получава главата и кожата. При по-слаб лов ловците се събират заедно, приготвят и изяждат убитите животни.

През последните десетилетия ловците полагат особени грижи за опазването и изхранването на дивеча.

 

Пощенска картичка, издател неизвестен. Първа половина на ХХ в. ИЕФЕМ-АЕИМ, арх. № 1978

 

РИБОЛОВ

За повечето българи риболовът е само едно странично занятие, което рядко допринася за разнообразяване храната на семейството. Той е източник на препитание за мнозина и с по-съществено стопанско значение само в някои селища край морето (Черно и Егейско), край р. Дунав и блатата по поречието й и край големите езера (Охридско, Дойранско, Преспанско) (когато тези територии са били част от българското землище). Допълнителен доход за отделни хора носи и риболовът по долните течения на някои от по-големите реки (Марица, Тунджа, Искър, Осъм, Вит, Янтра, Камчия и др.), както и край някои по-малки езера и блата (Шабленско, Мандренско и др.).

В малките реки от вътрешността на страната по-масово се лови риба за някои празници (Никулден, Връбница, Благовец), за гости или други особени поводи. През останалото време риболовът е епизодичен, по-скоро за отмора, спорт и удоволствие. В малките реки се въдят около 25 вида риба. Освен общоприетите названия, съществуват и множество местни.

 Най-простият, повсеместно разпространен и общодостъпен начин за риболов е ловенето с ръце, практикуван от деца, пастири и всеки желаещ през свободното време. При необходимост от по-голям улов, във водата се хвърля отрова (млечка, рибье биле, негасена вар, счукани обелки от орехчета, свинска жлъчка, и др., смесени с накълцани червеи и брашно). Замаяната риба изплува над водата и се събира с ръце. Към риболова с ръце може да се отнесе и използването на обикновен кош, без дъно. С него се лови в мътна вода, в плитчини, като той се захлупва във водата с широкия отвор към дъното, а случайно попадналата вътре риба се вади отгоре.

Доста популярен е и риболовът със сак (мрежа-торба със затворено дъно). Саковете са различни. При едни отворът е обтегнат на две дървени дръжки, при други тя е дълга и вилообразна, понякога дръжката е под ъгъл и може да се влачи по дъното. Има сакове без дръжки, с полукръгъл отвор, които се залагат на дъното, други се поставят на бързеите. На бързеи се поставят и обикновени кошове или леси (изплетена от пръти и клонки правоъгълна скара). На водениците използват за тази цел и решето.

Повсеместно разпространен е риболовът в тихи води с т. нар сляп кош. Гърлото му е извито навътре и стеснено. То се изплита отделно, след което двете части се съединяват; има кошове с две гърла (по р. Тунджа), други пък имат вратичка отстрани. Разнообразието при тях е голямо (по размери, форма, материал), но принципът на действие е един същ – закотвя се на дъното, рибата влиза през гърлото, но отвътре то е стеснено и не може да се върне обратно. Названията му също са много (сляп или кьорав кош, кьор сепет, върша, дупляк и др.). По долните течения на някои по-големи реки във по-спокойни води се използва винтер (вентер, винтир). Това е цилиндрична мрежа, опъната върху 3 до 5 обръча. Той има еднопосочно гърло, грълка и две крилки (странични мрежи, които насочват рибата към гърлото). Съществуват и двустранни винтери.

По долните течения на по-големите наши реки (Тунджа, Янтра, Искър, Марица, Камчия и др.) се използва и правоъгълна мрежа от плат, с различна дължина и подгъв в долния край. Названията са различни (ав, плимат, гриб, загъжня).

Повсеместно разпространено е т. нар. серкме (сертме), с което може да се лови в плитчините на всякакви водоеми (река, езеро или море). То представлява кръгла мрежа с подвита периферия, за да се образува торба (пазва, балаклък, азлък), с оловни тежести по края, за да прилепне към дъното, а в средата има 10 метрово въже. Хвърля се така, че да падне разперено, като рибарят си помага и с уста.

Най-популярният начин за риболов сред любителите в наши дни, с въдица, в миналото почти не е практикуван по малките реки във вътрешността на страната. Купени или саморъчно направени кукички, с шип, са използвани само по долното течение на по-големите водоеми, по р. Дунав и край морето. В по-далечното минало (в Северозападна България до края на ХІХ век) са използвани трънци, издялани от глог, на които се надяват дъждовни червеи за стръв. И металните кукички и трънците са връзвани с бял конски косъм, а по нагоре с канап. Използват се по единично или по няколко в редица.

В спокойни и плитки води на реки, езера, блата и в морето широко са използвани т.нар. сапкъни или остри (сапкън, запкън, остра) – железни, три или четиризъби вили, с щип на всеки зъб, натъкнати на дълга ок. 3 м дървена дръжка. С тях се лови само нощем, с лодка и запален фенер. За лов на шарани под леда през зимата се използвали бури (бура) – дълъг прът с единична извита желязна кука. През дупка в леда се вкарва куката, под корема на неподвижния шаран, който се изважда с рязко движение.

Особен интерес представляват родопските рибари (сулинаджии). Те ловяли риба в езерото Боругьол и в морето (в района на Портолагос, Беломорието (Егейско море). Турците отдавали правото за риболов на това място на предприемачи, обикновено богати турци, но е имало и родопчани. Рибарите идвали от Чепеларе, Момчиловци, Соколовци, Петково, Устово, Райково, Пашмакли (дн. гр. Смолян). Много фамилии от тези селища са потомствени рибари, създали в годините своя особена организация на работа. Риболовът там е сезонен, започва обикновено в края на август и продължава до началото на лятото. Лови се бяла риба, бурия, сапия, шарани, змиорки, миди, стриди и др. За целта се правят даляни, лови се и с т. нар. рупове (дълги мрежи, които се влачат във водата, като заграждат известно пространство във вид на кръг). В продължаващите с километри плитчини в морето се ловят сулини с помощта на запкън.

Уловената в Боругьол риба, основно кефал и шаран, след осоляване се продавала най-често в Пловдив, Асеновград, Пазарджик. В други места (Ловешко) рибата запазвали в дълбоки ями, ледници, които се пълнят с лед през зимата. Рибарите по р. Дунав и блатата карали риба за продан с каруци по селата в Северна България в каци и чебри.

Дунавски риболов

В селищата по поречието на р. Дунав и блатата около нея риболовът има стопанско значение, а за част от населението е и основен поминък. Най-употребяваните, старинни уреди и съоръжения за риболов по реката са били: гарда, кош, котци, сляп кош, цоапа, кападжак. От мрежите: невод, дифан, сетка, волье, лапташ, ян, орие, търбух, серкме и др.

Много често (не само в този регион) един уред има различни названия и обратно, с различни названия се обозначава един уред. Сетката например, в Никополско се нарича препън или попловец, във Видинско алов, в Русенско плава. Тази мрежа, със ситни очи (отворите на мрежата), е дълга „30 разтега на двете ръце”, има нанизани по горния край коркови тапи, а отдолу – оловни тежести. В единият край, към брега, се връзва желязна топка и кратуна, а другият, първо се разстила с лодка напряко на течението, а после описва кръг и се прибира към брега, като загражда рибата. Дифанът е подобна, но много по-дълга мрежа (до 150 м). Краят, който е към брега е по-тесен, се държи от човек с помощта на презрамки, a другият с помощта на лодка се разстила, прави обход и отново се връща към брега. В различните дунавски селища тя има своите особености. Подобна мрежа по долното течение на р. Вардар се нарича грип. Волье е мрежа от три пласта, като средният е по-широк и образува нещо като торба. Очите (отворите) й са с различни размери в зависимост от рибата, за която е предназначена. Тегли се от две лодки. В Никополско тази мрежа се нарича сетка. В района на Тутракан се използват още лапташ и невод. С невод се лови и през зимата под леда. По р. Дунав и блатата се използва и кръгла мрежа, подобна на серкмето, но тя няма пазва, а през широките дупки минава тънко въже, с което периферията се свива. Наричат го сюрмелия серкме или съчма. Широко приложение намира и т. нар. кепче, което представлява четириъгълна мрежа, опъната на дървена кръстачка, приличащо на голяма лъжица. С него се лови от брега или от лодка.

Голямото рибно богатство по реката и блатата около нея предполага и по-голямо разнообразие от средства и съоръжения за риболов. Особено популярни тук са т. нар. котци. Това са прегради от тръстикови леси, прикрепени към забити в дъното колове, които постепенно се стесняват. Имат форма на бъбрек. Пред гърлото има една крилка (преграда), която насочва рибата. На устието на блатата или на речен ръкав, също от забити колове и тръстикови леси се правят подобни, но по-големи съоръжения. Те имат форма на фуния, стесняваща се от двата бряга към средата, където има отвор (лимба) и привързана голяма мрежа-торба, наричана матица.

За разлика от малките реки във вътрешността на страната, ролята на металните въдици по поречието на р. Дунав е голямо, особено при улов на шаран, сомове, моруни и други едри риби. Куките са с различна големина, имат по едно шипче и се връзват поединично или по няколко на дълго въже. За да се задържат кукичките повдигнати над дъното, към въжето се привързват една или няколко кратуни. Въже с много кукички се нарича такъм. При такъмите кукичките обикновено висят под въжето, но за моруната те трябва да бъдат над него. Това се постига, като към всяка въдица се връзва въженце с парче корк. Освен названието въдица, се използва и термина олта.

Стръвта за всеки вид риба е различна: червеи, попово прасе, малки рибки. Изкуствените примамки също са традиционни, много често самоделни. За сомове се използва и изкуствена примамка, т. нар. клюнк, с който се удря по водата.

Цялото разнообразие и богатство на риболова, не само по българския бряг на реката, може да се види в единствения музей на дунавския риболов в гр. Тутракан.

Морски риболов

Морският риболов в миналото е бил доста активен и за мнозина основен поминък, особено по Странджанското крайбрежие. В Черно море риболовът е местен и пасажен. Плитката ивица край брега е малка, факт не особено благоприятен за местния риболов, по-удобни места има предимно около устията на реките. С по-голямо значение е пасажният риболов. Извършва се пролет и есен, когато рибата се движи на север и обратно. От пасажните се ловят най-много скумрия, паламуд, карагьоз, хариб, хамсия, сафрид, лефер, кефал. От местните – барбун, калкан, писия и кая.

Ловът на делфини също е бил развит. В по-далечното минало делфиноловците били само лази, които идвали от малоазийския бряг със своите кораби. Постепенно и българите усвоили занаята, но към средата на ХХ век популацията намалява и уловът се прекратява. В миналото се използвала само мазнината от делфините. Тя се топяла направо на брега, а след това се откарвала на цариградския и други големи пазари.

За морския риболов от най-голямо значение са мрежите. Те са памучни и лесно се късат. Плетат ги самите рибари, като в тази дейност активно участват и жените. Въжетата се изработват от козина от специални майстори.

Даляни. Това са доста големи, стари и сложни съоръжения за улов на пасажни риби, най-вече скумрия и сафрид. Дължината на мрежите в тях е стотици колача (един колач е 1.60 м), коловете, към които се прикрепват, понякога са дълги по 15 м и са закотвени с тежки камъни. Теглото на мрежите в един далян е между 500 и 1000 кг. Разпъват ги всяка пролет от средата на м. март до към средата на юни в северния край на заливите и от края на август до средата на декември в южния. Даляните са два вида (тек /дюс/ и куртаз /наричан още вълча уста/). Разновидност на вълча уста е далянът с контрадюшеме. Всеки далян трябва да разполага със собствена голяма каменна постройка с две помещения – за спане и за съхраняване на мрежите, буретата с осолена риба и друг инвентар. Пролетната скумрия се суши, а есенната е много охранена и мазна и се осолява. Работа на даляна е много и тежка. Работят общо 11 човека. Далян не се прави навсякъде и произволно, подходящите за това места са малко. Той е собственост на някого (чорбаджия), ръководи се от капитан, а останалите са далянджии и едно момче – помощник.

Гриб. Счита се за най-старият риболовен уред, съставен от мрежи. Състои се от торба и крила (преградни насочващи стени). По горния край има коркови гъби, а отдолу оловни тежести. Влачи се по дъното. Дълбочината на мрежата е от 6 до 12 колача, ширината на торбата е около 24 колача, а въжетата, с които се тегли, са по около 120 колача. С гриб може да се лови само по равно, чисто и песъкливо дъно. Най-удобни са плитчините и устията на големите реки. Размерите на грибовете са различни, а това е определящо за броя на хората, които го обслужват. С тях се работи само през пролетта и есента. Собственикът на гриба и лодката взима половината от улова, останалото се разделя на пайове.

Фустанела е най-простият риболовен уред-мрежа. Счита се, че е създаден от местни рибари. Отгоре има коркови гъби, отдолу оловни тежести. Има големи очи, защото с нея се лови само паламуд. Лови се само с една лодка.

Серкмета се използват и за риболов в морето, но само при лошо време, за домашни нужди или за набавяне на стръв. С него се лови от брега и рядко от лодка.

Гъргър е мрежа, която се появява късно, през 20-те години на ХХ в. по странджанското крайбрежие. Състои се от две мрежи. Участват две лодки, които се движат една след друга. При срещане на пасаж те пускат мрежите и постепенно затварят кръга. Лодките и мрежите се обслужват от групи рибари – тайфи, които получават част от улова.

Има и други начини за ловене на по-дребни риби, в малки количества за домашни нужди, които се практикуват и от жени.

Риболовът с метални кукички се счита за един от старите способи, практикувани от рибари и любители. Сред най-използваните са няколко уреда, даващи възможност за по-добър улов.

Чиконти. Счита се за основен риболовен уред, с който разполагат всички рибари. С чиконти се ловят попчета, писия, дребен калкан и други дънни риби. В миналото всяка кукичка се връзвала отделно с конски косъм, а основната корда се осуквала от 8-10 косъма. Чиконти достига дължина до 20-25 колача (един колач е 1,60 м). На горния край има коркова гъба, а на долния оловна тежест. Кукичките са навързани през 25 см. Лови се с лодка, с две чиконти.

Еленка е уред с една кукичка и лека оловна тежест. Лови се от лодка, само в тихи води. Предназначена е основно за сафрид, но не се използва отдавна заради слаба ефективност.

Парагади. Използват се два вида – за попчета и за големи калкани. Въжето е дебело около 10 мм, на което през 40-50 см са навързани пидемите. Има различна дължина, а в двата му края има малки шамандури.

Чепари. С чепари се лови през пролетта, лятото и есента. Предназначени са главно за сафрид и скумрия. Основното въже /майката/ е дебело 15-20 мм и има около 20-25 пидеми, когато е за улов на сафрид, и по десетина повече, когато е за скумрия. В долния край се окачва тежест от 250 грама. С чепарито работят двама души, единият гребе, другият пуска въдицата. С чепарито се лови без стръв и затова може да бъде много ефективно. От средата на миналия век има и чепари за паламуд, но за него е нужна бързоходна лодка.

Освен риба, живеещите край морето използват за храна и миди и раци. В малки количества мидите се берат по плитчините, като използват за това железен инструмент. За по-голям улов се използват големи мрежести торби и лодки.

В края на зимата и началото на пролетта се ловят и големи морски раци /паури/. Ловят се нощем, по скалистите брегове, със запалена факла или слама-ръжанка, която се държи в едната ръка, а в другата железен шиш.


Литература

Басанович И. Материали по санитарната етнография на България І, Ломският окръг. – СбНУ, кн. 5, 1891, 189.

Вакарелски, Хр. Етнография на България. Т. ІІ. София, 1983, 59.

Дечов, В., Ан. Примовски. Българското риболовство в Бяло море. София, 1938.

Змеев, Р. Риболовът у българите. Монтана, 1995.

Колев, Н. Добавъчни поминъци. – В: Ловешки край. Материална и духовна култура. София, 1999, 97.

Райчевски, С. Допълнителни поминъци. – В: Странджа. Материална и духовна култура. София, 1996, 71.