Индустриализация

Индустриализацията на България е бавен и постепенен процес, започнал през XIX в. и получил пълно развитие през XX век. След Освобождението в страната се установяват нови производствени отношения. С упадъка на занаятите се разпадат и старите еснафски организации и сдружения за сметка на постепенно нарастващата фабрична промишленост. В младата българска държава се обособяват нови социални групи – интелигенция, военни и чиновници, както и множество обезземлени селяни, които по-късно мигрират към градовете, където оформят класата на наемните работници. В периода 1878-1885 г. са открити 24 по-едри индустриални предприятия, основно текстилни и тютюневи фабрики. През 1881 г. в Русе е основано първото акционерно дружество, с което се полагат основите на предприемачеството и на организирането на едрия капитал.

VI.6 industrializaciaСлед Съединението (1885 г.) на Източна Румелия с Княжество България законодателството се ориентира към създаването на условия за ускорена модернизация и държавна протекция на родната индустрия (т. нар. протекционизъм). Основна роля за това има правителството на Стефан Стамболов (1887-1894). Кабинетът отпуска безлихвени заеми на собственици на индустриални предприятия и дава концесии на производители, които се освобождават от данъци и такси. Строят се железопътни линии, откриват се индустриални предприятия, сключват се търговски споразумения с европейски държави. През 1892 г. в Пловдив се провежда първата българска земеделско-промишлена изложба, която е предшественик на Пловдивския панаир.

В началото на XX в. с бързи темпове се развиват банковото, акционерното и застрахователното дело; създават се нови фабрики и предприятия, развива се инфраструктурата. Като цяло обаче България остава селскостопанска страна, което е видно и от структурата на външната търговия. Вносът се състои главно от промишлени стоки за широка употреба, а износът – от селскостопанска продукция. 

В периодa между двете световни войни се нормират правилата за работа във възникващите фабрики, което е свързано и с чужди инвестиции и по-голям приток на специалисти от Европа. Световната икономическа криза от 1929-1933 г. оказва своето негативно влияние върху развитието на индустрията у нас, но в годините от 1936 до 1939 г. се наблюдава стабилност в производството, както и в развитието на външната търговия.

По време на Втората световна война (1939-1945) се наблюдава прекъсване на притока от вносни суровини, предназначени за различни сектори от индустрията. В първите три години след идването на власт на правителството на ОФ капиталистическата собственост в индустрията е временно запазена, но разпореждането с нея е силно ограничено. Конфискуват се имоти и имущества от буржоазията, а предприятия с немски капитали се превръщат в българо-съветски дружества; въвежда се държавен тютюнев и спиртен монопол. През 1945 г. се обявява линията на ново икономическо развитие: строеж на предприятия в областта на тежката промишленост (главно металургична) и химическото производство; увеличаване на въгледобива. В навечерието на национализацията на индустрията от 1947 г. държавният сектор в индустрията дава вече над 1/3 от продукцията.

Започва процес на изграждане на централизирана планова икономика с акцент върху индустриализацията. През януари 1949 г. е създаден СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ) от СССР и останалите страни от Източна Европа, което включва България за десетилетия в регулиран и ограничен кръг на икономически взаимоотношения. Реализирането на плановото начало в индустриализацията е възложено на Държавен планов комитет, който изготвя 5-годишни стопански планове. Първият такъв план (1949–1953) е насочен към форсирана индустриализация чрез развитие на отраслите енергетика, металургия, машиностроене и тежка химия. Във втория петгодишен план (1953–1957) приоритетите се променят, като ударението се поставя върху селскостопанското производство. Изграждат се топлоелектрически и водноелектрически централи. Расте добивът на желязна, оловно-цинкова и желязна руда, изграждат се черна (завод „Ленин” в Перник) и цветната металургия (Оловно-цинковият завод край Кърджали и Медодобивният край Пирдоп). Развиват се химическата индустрия и производството на строителни материали. Производството на каменни въглища също значително нараства.

Новата икономическа политика води и до колективизация в селата и обединяването на земята на селяните в общи стопанства – трудово-кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС) през 50-те. Следва масова миграция на население от селата към градовете. Пренебрегването на леката индустрия и на селското стопанство създава постоянен дефицит от стоки за широко потребление. През 60-те г. следва опит за модернизиране на икономиката, повишаване на ефективността, прилагане на постиженията на науката и техника и стимулиране на производителността на труда. Интензификацията е свързана с концентрацията на производството – създават се държавни стопански обединения (ДСО), които в края на 70-те години обхващат основните отрасли в 64 ДСО. Осъществена е нова трансформация на българското село със създаването на аграрно-промишлени комплекси (АПК), които да осигурят индустриализацията на селското стопанство. В края на 1971 г. на мястото на около хиляда ТКЗС са създадени 161 АПК.

Опитите за реформи в българската икономика продължават и през 70-те години, но не могат да преодолеят основните недостатъци на централно планираната икономика. През втората половина на 80-те години се очертава обща икономическа криза на социализма.

След политическите промени в началото на 90-те г. на ХХ в. икономиката на България е в колапс. Проведената приватизация на промишлените предприятия в края на 90-те години има нееднозначни последици, а опитите да се съгради работеща икономика чрез частни компании се оказва трудна задача. Страната е обект на чуждестранни инвестиции, особено след присъединяването ѝ към ЕС (през 2007 г.), но на фона на общото европейско икономическо развитие тя изостава дори и в сравнение с държавите от Източна Европа. В условията на обща икономическа криза, валутен борд и нарастващ държавен външен дълг страната разчита предимно на отрасли като туризма и земеделието.

Снимка: Нова фабрика край с. Ново село, Софийско. От стария фотоархив на НЕМ, нач. на ХХ в. ИЕФЕМ-АЕИМ, арх. № 816


Литература

Тодорова, Ж. География на селищата в България. София, 2004.

50 години 'Мини Перникъ`, 1941.

Етнография на България. Том 2. София, 1983.

История на България. Том 2. Съст. Саздов, Д., М. Лалков. София, 1995.

Стопанска история на България. Съст. Иванов, Р., М. Маринова. Свищов, 1994.

Интернет източници

http://www.bg-istoria.com/

http://eprints.nbu.bg/115/1/ArticleIndx.pdf