Българска народна медицина


Народната медицина е част от опита /културата/ за опазване и възстановяване на здравето и е жив връстник на човечеството. В полето на историята на културата и на антропологията се търсят отговори на въпросите за съдържанието и същността на този опит в сравнение с научно-медицинския. Най-ранните достоверни сведения за медицински знания и практики се отнасят за далекоизточните /китайска, индийска/ и средиземноморски култури /Египет, Гърция, Рим и други/ от ІІІ хилядолетие пр. Хр. насетне.

Например сведения за древнотракийския фитотерапевтичен опит се съдържат в съчиненията на Плиний Стари и Диоскорид /І в./ и Теофраст Ерезийски /ІІІ в./.

            Българското общество си дава сметка за съществуването на традиционния медицински опит като различен от официално признатия /християнски/ през Средновековието. В „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма и в Синодик на българската църква от ХІІІ в. се осъждат гадателството, баенето и други езически  практики. На фона на престижната новоевропейска наука българската възрожденска медицинска общност проявява подчертана нетърпимост към знахарството и към народната медицина като цяло, както се вижда от заглавието и съдържанието на книгата на А. П. Гранитски „Огледало на гръко-арнаутските магесници, шарлатани и биляро-бозаджии хекими“.

            Положителният интерес към народната медицина се формира под влияние на подчертания патриотизъм на първите автори на изследвания върху народната култура и фолклор като Иван Богоров, З. Княжески, Г. С. Раковски, Л. Каравелов и други. След съставянето на упътвания за събирането на материали по народната медицина от Михалаки Георгиев и Стефан Ватев от втората половина на 19 в. насетне се разгръща активна работа на поколения учители, лекари, писатели, ботаници и други специалисти като Ц. Гинчев, Д. Маринов, К. Шапкарев, М. Цепенков, Г. Големанов, Ст. Шишков, И. Урумов и много други, благодарение на които днес разполагаме със значителен изворов материал по темата, публикуван в Сборника за народни умотворения и народопис, в периодичния печат и в краеведската книжнина. Значителен обем от сведения за традиционната медицина се съдържа и в архивите на историческите музеи, на Института по етнология и фолклористика при БАН и на катедрите по славянска филология и по етнография при СУ „Св. Климент Охридски“. Първите изследвания върху традиционната медицина от етнографско, етномедицинско и етноботаническо гледище се осъществяват от Ц. Гинчев, И. Басанович, Ст. Ватев, А. Явашев.

В диахронен план опитът за опазване и възстановяване на здравето може да бъде структуриран като донаучен /архаична медицина/, научен /научна медицина, биомедицина/ и паранаучен /парамедицина, например хомеопатията, като неотлъчен спътник на научната медицина/. В синхронен план, след началото на науката се различават два масива на медицинския опит: традиционен и научен, като традиционният включва в себе си  до- и паранаучния. Следователно, строго погледнато, ако понятието „медицина“ днес се асоциира трайно с науката, традиционната медицина не е медицина. Не случайно, в редица медицинскоантропологични публикации понятието „медицина“ се избягва и се предпочита „лекуване“. За по-голяма точност, когато става дума за научна медицина, се използва терминът „биомедицина“. Заедно с тава са чести недоразуменията при неправилната употреба на термина „нетрадиционна медицина“ за означаване на архаичната /първобитната/ и народната медицина. Нетрадиционна е научната медицина, биомедицината. „Традиция“ /от ит./ значи „предание“ и определящото „традиционна“ препраща към устната, безписмената култура, дял от която е донаучната, т.е. традиционната /архаичната, първобитната/ медицина.

Формирането на традиционната медицина се отнася към зората на човечеството в условията на неговата първобитна култура. Като основен инструмент за разбиране на света, митологията дава основното съдържание на архаичния период на културата. А новогодишният /основният/ ритуал е модел /архетип/ на всички видове сетнешна професионализация. Мотивацията на ритуала е свързана с непосредствената практическа дейност на хората от тази епоха, той е стандартизиран отговор на несбъднатите надежди и настъпилите разрушения – природни бедствия, войни, болести и пр. Бидейки извикан на живот от деструктивните процеси в света, ритуалът има за цел да преодолее хаоса и да го преобразува в космос чрез поредица от действия с универсална структура: той започва с хаотизация и завършва с възстановяване на организираното цяло чрез диференциация на елементите на хаоса и космоса. Особено важно е да се подчертае, че в архаичната култура не се прави разлика между производствени действия в съвременен смисъл и ритуал: реколтата зависи еднакво от уменията на земеделеца, втъкани в ритуала и правилното провеждане на самия ритуал.

Както и всичко останало в традиционната култура, традиционната медицина е мито-ритуална. Ето защо и медицинският ритуал представлява вариант на основния ритуал в приложението му към ситуацията на несполука в контакта-конфликт с болестта и към целта да се ликвидират последиците от тази несполука. Със средствата на ритуала лечителят сътворява тялото /здравето, живота/ на болния човек и в това е основният смисъл на традиционното лекуване. Жрецът, шаманът и съвременният народен лечител се изявяват като превъплъщения /алогерои/ на Бога-лечител /Асклепий, близнаците Ашвини/. Така централните фигури в космогоничния и медицинския ритуал формират редицата Творец-Бог/ лечител-шаман/ жрец/ традиционен лечител. Моделът на медицинския ритуал с начало „хаотизация“, болест и финал – „възстановяване на хармонията, здраве“ вече доста отдавна работи в науката при интерпретацията на антични и по–нови фолклорни сюжети за чудесни изцеления и на шамански ритуали.

Етиологията на болестта е централен въпрос в дискусиите за връзката между медицинския феномен и неговата културна рамка. Доколкото за първобитния човек светът на явленията е сблъскващото се с него „ти“, той не очаква да открие универсален закон, управляващ процесите: той търси целенасочена воля, извършваща действието разболяване. В този смисъл е напълно оправдана т.нар. „персоналистка причинност“, която обяснява болестта като резултат от  активна и целенасочена намеса на агент /магьосник, дух или друго свръхестествено същество. Например, при лекуването на кашлица архаичният човек преследва унищожаване /отстраняване/ на свръхестествени зли сили-вредители /свръхестествена причинност/, докато съвременният – естествените микроби /естествена причинност/.

Персоналистката причинност в лицето на дух или магьосник предполага нашествие на силите на хаоса в човешкия социо-културен ред. Затова и болестта се мисли за частен случай на криза в социума и за състояние на нарушена социо-културна норма – един вид отклонение, чието преодоляване се нуждае от културен отговор /ритуал/. По тази причина не можем да предявяваме претенции за съответствие на традиционния медицински опит с природата и нейните закономерности. Претенция от този вид може да се предяви към научното познание, където това съответствие е измерител за степента на истинност на дадена теория на всеки етап от развитието на науката. Традиционният медицински опит, обратно, търси съответствие с културата. Затова при отрицателен резултат от традиционно лекуване на съмнение никога не се подлага истинността на ритуала: като най-чести причини за това се сочат грешки на болния или на неговите близки или лекуването от лъже-демиурзи.

Успоредното съсъществуване на научната и народната медицина като типове културни системи предполага определени форми на взаимодействие между тях. Най-голям интерес заслужава процесът на преминаване на методи и средства от едната към другата система. Например, съвременната фармакопея изобилства със средства от древни култури, а учени-медици взимат на въоръжение архаични методи за причинно лекуване, без да заимстват съответните обяснения за причинността. Преминаването на методи и средства от едната към другата системи не руши техния тип и се осъществява чрез включване на заетия елемент в съответствие с изискванията на приемащата система. Например, лекарствените растения, преминали от традиционната в научната медицина, вече не са ритуални символи, а фармакодинамични субстанции. И обратно, в практиката на традиционните лечители дори медицинските книги /по правило – стари/ се въвличат в ритуала като атрибути на знанието и мъдростта на предците в съответствие с митологемата за старостта. Следователно, независимо от алтернативността на традиционната и научната медицински системи, границата между тях е проходима и в двете посоки. Тя е подвижна и често е неуловима за индивидуалното съзнание, което пази еднакво сигурно и двата вида опит. Ако даден елемент /например, растение/ от традиционния медицински опит /като система от един порядък/ може да намери място в научната медицина /като система от друг порядък/, това означава, че на растението са му присъщи два типа свойства: 1. свойства, позволяващи на растението да участва в медицинския ритуал в качеството му на ритуален символ, и 2. свойства, позволяващи му да се включи в научната медицинска система въз основа на значим за нея признак /например, наличието на фармакодинамична активност/.

Ако се опитаме да дадем кратък отговор на въпроса какъв би бил обектът на раздел със заглавие „традиционна медицина“ в антропологията, той би могъл да се изрази с две думи: медицински ритуал. Традиционната медицина е подтип на традиционната културна система със своите митология, ритуали, празници и фолклор, аксиологично и прагматично фокусирани в събитието боледуване.

На пръв поглед традиционно-медицинското поле е безпорядъчна смесица от изказни форми, означавани като болестотворна /черна/ магия /правене/, гадателство /гледане/, баене, вярвания и предания за болести и зли сили, за животни и растения за живи и мъртви, празници, даряване, жертвоприношения, билколечение, мануална терапия и пр. Макар и привидна, неподредеността става още по-отчайваща при опит да се вникне в динамичната картина на това дискурсивно образувание, съставено от архаични и живи форми: при опит да се просветли коя да е от тези фигури, последната препраща към друга фигура, на свой ред тя към трета и т.н. подобно познатото преживяване на очарователния неуспех да се определи формата на живия пламък и на течащата вода. Всяка културноантропологична теория предлага свой принцип относно вътрешната свързаност на тези изкази, т.е. относно способността им да образуват единство. Към сегашния момент най-приемливо, включително от гледна точка на възможността за инструментализиране, изглежда схващането за обреда като универсален културен отговор на предизвикателствата на човешкото положение в света /болести, епидемии, бедствия, несполуки/, като пракултура – „пранаука, праизкуство, праезик“ /по В. Н. Топоров/. Така се открива възможност „безформеното“ изказно поле на народната медицина да се организира в съответствие с подредбата на обреда така, че и разболяването чрез магия или вселяване в болника на зла сила /етиология, патогенеза/, и гледането /диагностика, прогностика/, и баенето /терапевтика/, и жертвоприношението, и празникът, и носенето на амулети /профилактика/ да покажат себе се като обредни форми. Архаичният ритуал предполага всички достъпни форми и начини на изразяване, образуващи своего рода парад на всички знакови системи /естествен език, жестове, мимика, пантомима, хореография, пеене, музика, цвят, мирис и пр./, които никога и никъде повече не образуват такова всеобемащо единство. Бидейки пранаука, праизкуство и пр. традиционната медицина е всичко-обред, поради което твърдението, че като система от възгледи и техники за лекуване тя се съпровожда, обраства или съдържа допълнително /в плюс/ „вярвания“ и „обреди“ е просто безсмислица. Ако ритуалът е стереотипна последователност от действия, жестове, думи и обекти, които се изпълняват на специално приготвено място и са предназначени за въздействие върху естествени и свръхестествени сили и същества в интерес на изпълнителите /по В. Търнър/, то медицинският обред може да бъде видян като система от взаимосвързани обредни действия, лица, реквизит, време и пространство.

Обредното пространство е мястото, където се извършват обредите като събития. Това място е на/отвъд някаква граница с „другото“ /отвъдното/ на пространството: огнище, праг, дръвник, плет, бряг, бразда, кръстопът, слог между две землища и пр. Фолклорните изрази „на оня свят“, „накрай света“ представят именно това друго. А космогоничните митове на всички народи от типа „А земята беше безвидна и пуста: тъмнина се разстилаше над бездната. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина“ (Битие, 1: 2, 3) са особено щедри на описания на това „друго“ по отношение на пространството: невидимо/видимо, неразличимо/различимо, непрекъснато/прекъснато, хаос/космос, сакрално/профанно и пр. двоичности. Освен това, обредното пространство често се създава от главното обредно лице специално за нуждите на предстоящия обред чрез ограничаване /заораване, заграждане, очертаване на кръг или на въртене в кръг на обредни предмети около болника и пр./.

Обредното време, времето за провеждане на обреда е в прехода /границата/  между стара/нова година или месечина, в неуловимата граница между нощта и деня, в „часа на пропадане на времето“, в 25-я час (срв. фолклорните изрази „ни в туй, ни в нуй време“, „пусто време“, „потайна доба“). Накратко, лечебните обреди се провеждат в другото на време-пространството, населено с богове, души, демони. Преминаването на границата и достъпното пребиваване в „другото“ е възможно само обредно. Това друго на време-пространството е модалност на света, състояние на неразличимост и непрекъснатост от преди божествения акт на сътворението, чрез който получава началото и края, т.е. определеността си обитаваният от смъртните краен свят. Време-пространството и неговото друго са две модалности на света, които се трансформират една в друга чрез разгръщане на обредния дискурс.

Чрез лечителския обред тялото на пациента /подобно на речева синтагма, съставена от определяемо и определящо/ се редуцира до определяемото, а неговият атрибут-значение /определящо/ „болно“ се отстранява и се връща на обичайното му място в отвъдното чрез заплахи или молби-заклинания от типа „На ти плач, дай ми мир“. Пак от „там“ се заема желаното значение „здраве“, което се прилага към тялото като негов атрибут и така се създава ново/здраво тяло. Не случайно „изцеление“ е излекуване, но  и правене нещо цяло, т.е. оцялостяване.

Обредни лица в медицинския обред най-често са лечителят и болникът. Лечителят е сред малцината исторични човеци, който притежава умението /силата/ да общува с отвъдното като извор на ценности-значения. Той е посветен в това изкуство чрез кръвно-родствена връзка с предходник-лечител, чрез мнима смърт /посещение и завръщане от отвъдното/, чрез самоизлекуване от тежка болест, чрез повеля от дух или светец да лекува /във видение насън или наяве/.

Обредните действия (преминаване на граница, очертаване в кръг, заораване, събличане/обличане, потапяне/изваждане от вода, провиране в посока към отвъдното и обратно и пр.) са насочени към създаване на другото /отвъдното/, към виртуализиране на участниците в обреда до статута им на духове /значения/, към отстраняване на значението „болест“, към заемане на значението „здраве“ и към финално пресъздаване на болното в ново, здраво, цяло, актуално тяло-смисъл.

Обредните предмети /символи/ са главно тела от бита на архаичния и традиционния човек в две разновидности: обредни предмети-инструменти и обредни предмети-атрибути. Интересът към народната медицина през модерната и постмодерната епоха се дължи преди всичко на престижа на природните /растителните/ лекарствени средства. Вече отбелязахме, че в лечителския обред тези средства работят като символи на положителни или отрицателни значения: първите допринасят за снабдяване на болния човек с живот и здраве, вторите – за отстраняване и/или разрушаване на болестотворния агент /причина/ в него. Защо при лекуването се използва едно, а не друго лечебно средство? Принципът, който лежи в основата на конкретните избори, съответства на архаичния проект за свят, представен най-достъпно чрез модела на „световното дърво“ и на всяко растение: горните му /небесни/ части /листа и цветове/ са носители на положителни, долните /подземни/ като корени, грудки и семена – на отрицателни значения и това им позволява да работят като ритуални символи в традиционното лекуване.

В заключение, не трябва да си представяме, че традиционното лекуване е, примерно, изпиване на запарка от билки по съвета на местен мъдрец, а драматургично организирано събитие, едновременно сакрален и всекидневно-житейски епизод, който в различните си реализации включва единични или множество от комбинирани ритуални действия. По правило всички участници в събитието боледуване /лечител, болник и обкръжението му/ обитават една и съща културна среда и разполагат с един и същи проект за свят. Те имат и една и съща вяра в три разновидности: лечителят, пациентът и близките му вярват в успеха на лекуването. Ако само един от видовете вяра не сработи, лекуването е обречено на неуспех и в това е залогът за ефективността му. Всички опити за обективна преценка на полезността от традиционното лекуване спират пред следното непреодолимо препятствие: около 90% от острите заболявания отзвучават спонтанно и заслугата за това си присвоява този, който е приложил лечението си последен.

Литература

            Българска народна медицина. Енциклопедия. Съст. Минчо Георгиев. София, 2013.

Вотиви от колекцията на НЕМ от края на ХІХ и началото на ХХ в. ИЕФЕМ-АЕИМ, арх. № P1728
Лечение длъгосване (шиниране на крак) на овца в с. Гела, Смолянско, 1983 г., сн. София Танчева. ИЕФЕМ-АЕИМ, арх. № B-94-8-5
Провирало, гробището на с. Подкова, 2018 г., сн. Е. Троева