Мирогледът (светогледът) е система от представи, възгледи и убеждения за света – за природата и обществото. Космогонията е част от светогледа и включва представите за космоса – Небе, Слънце, Луна, Звезди. Тя заема важно място в митологичните системи на всички народи, като космогоничните митове обясняват и санкционират съществуващия космически ред. Наблюдавайки небесните тела, човек се ориентирал за годишните времена, за времето през денонощието, за трудовата си дейност.

Традиционните представи за космоса у българите са се формирали под влияние на библейски легенди, предавани чрез християнската религия, под влиянието на някои източни религии и ереси, също така дошли чрез християнството, и под непосредствените наблюдения над природата. До края на XIX в. в тези представи се откриват елементи от общи за индоевропейски и други народи космически възгледи, зародили се още в древността.

Запазени са няколко версии на народното схващане за сътворението на Земята и Небето, произлизащи от библейската легенда за сътворението на света от Бога. Под влияние на някои източни религии и на богомилството в тях е отразено и схващането за борбата между две първоначални и противоположни сили — Бог и дявол. Според народните представи до средата на XIX в., някои от които са аналогични на средновековни дуалистични легенди, Земята е създадена от Бога, заедно с дявола и е направена от пръст, извадена от морското дъно, или е от морски пясък, или от морската пяна, донесена оттам, където се бият моретата. Отначало тя била като тепсия – равна и плоска, но постепенно станала толкова голяма, че Небето не могло да я покрие. Господ не знаел какво да прави и затова изпратил пчелата, за да попита дявола как да постъпи. Дяволът го посъветвал да удря Земята и така се образували планините. В България до края на XIX в. на някои места битува представата, че Земята е плоска и неподвижна, а слънцето и месечината се въртят около нея. Тя се схваща като подница, а небето – като връшник. Според много поверия Земята се държи върху петел, костенурка, вол, змия, върху вилата на сляп старец, на ръцете на Бога, върху рогата на бивол и т. н. Земетресението се обяснявало с това, че биволът сменял рогата си, върху които държи Земята.

В българските народни представи за Небето се откриват следи от по-стари космогонични митове, които обясняват установяването на сегашния космически ред. Един от широко разпространените митове е за разделянето на Земята и Небето, в резултат на което се получава тричленното вертикално устройство на Вселената. В народното творчество е запазена митологемата за брака на Земята и Небето, в резултат на което им се родила Луната. Когато Небето се вдигнало, бракът се разтрогнал. Според традиционните народни представи Небето е отражение на земния живот. То е твърда кора от седем дипли или връшник, който похлупва Земята. На най-долната му дипла са Слънцето, Луната, Звездите, които са закачени като кандила. Според други представи само звездите са окачени на Небето, а Луната и Слънцето обикалят свободно; според трети и звездите не са закачени за Небето, а обикалят под него. Мястото, където се допират Небето и Земята, се нарича край-земля, край-свет, усвет и там не може да отиде никой смъртен. Вярва се, че Небето някога било много ниско и хората можели да го докоснат с ръка, но когато започнали да злоупотребяват с тази близост, Небето само или с помощта на Господ се вдигнало нагоре. Дъждът и слънчевите лъчи осъществяват връзката между Земята и Небето и осигуряват необходимото за живота плодородие. Съществува народно вярване, че на Небето се намира раят, че там живеят Господ и светците. На Небето отиват само тия, които са праведни, другите отиват в ада, който според някои схващания е на Небето, но най-често е под Земята.

Народните представи за Слънцето, Луната и някои звезди най-често са изградени под влиянието на християнската религия. Слънцето се отъждествява с кравай, огнено кълбо, тава или го приемат като живо същество — биволче, човек. На него се приписват и човешки черти: влюбва се, сърди се, състезава се с юнаци, има майка, но е без баща, всички звезди са му сестри, Месечината е също неговата сестра и по-рядко — брат. Връзката му със земеделския начин на живот в аграрното общество се отразява в храната, която то яде – хляб, симид, качамак, мляко, ялови крави. С движението на Слънцето се обяснява увеличаването и намаляването на деня и смяната на годишните времена. Почти до средата на XX в. са запазени вярването и свързаните с него обичайни практики, че Слънцето „се завърта” към зима на Еньовден и при изгрева на този ден то играе, а на Андреевден „се завърта” към лято и започвало да расте, да се увеличава.

Българската народна култура свидетелства за голямата почит към Слънцето. Така при изгрев Слънце хората спирали да работят и се кръстели срещу него. Слънцето се смята за боже око и народната вяра строго забранява да се вършат срамни, неприлични неща срещу него, защото то ще се ядоса и ще изгори всичко. Не се изхвърля смет на изток, за да не се напраши Слънцето. Забранява се да се гледа в него, защото „то изпива очите“, или да се мие лицето срещу него, защото ще се явяват струпеи по лицето. След залез Слънце се забраняват някои действия: спират да работят, за да може Слънцето да сколаса; не се дава брашно назаем; родилка до 40-ия ден не бива да излиза навън, нито пък да оставя прострени пелени навън и т. н. При извеждането им от бащиния дом младоженецът и невястата се покланят на Слънцето и т. н. Често срещан мотив в българското народно творчество е женитбата на Слънцето. Митологемата за сватбата му със земна девойка отразява един твърде съществен социален момент. Майката забранява на своето дете-момиче, когато достигне определена възраст, съвпадаща с половото съзряване, да излиза навън, за да не го види Слънцето и да не го отвлече. Някои учени обясняват, че мотивът за Слънчевата женитба отразява опасността от космическа катастрофа, която би настъпила вследствие увеличаването на слънчевата светлина и топлина. В народните песни се среща и темата за надбягване на Слънцето от юнак или кон. Юнакът победил Слънцето и „му взел милна сестра хубавица, ясна звезда вечерница, вечерница и зорница”. Разпространена е митологемата за слънчевото затъмнение, предизвикано от животни или демони. Слънчеви знаци с магическа апотропейна роля се откриват върху обекти, жизнено важни за човека, като неговия дом например; други знаци, свързани с идеята за плодородие, се срещат върху обредните хлябове (за сватби, за Гергьовден, Архангеловден, Великден, Бъдни вечер, Никулден). Слънчевите символи върху облекло и накити, както и върху някои предмети от бита като хурки, сечива, люлки, лъжичници, сандъци и др. имат предпазна и продуцираща плодородие семантика.

Според народните представи Луната или наричана от народа ни Месечина най-често е възприемана като същество от женски род и много рядко като мъж. Често се представя и като животно с рога, най-често крава. Луната има различни фази с различно название. Когато се появи на небето и започва да расте, се нарича нова месечина, млад месец, новина, нова свещ, ново видело. Когато се изпълни, е пълна месечина, дядо Боже, пълна свещ, пълнеж, лампеж. Когато Луната намалява, се нарича гинеж, усип, расип. Щом изчезне съвсем е на хандак, на мижду. С фазите на Луната са свързани определени забрани, обичаи и поверия, както и определени действия. Така, когато е новолуние, на нова или на пълна Месечина е хубаво да се започва нова работа, за да върви на пълно; тогава се сее, сади се и се присажда, защото ще има плод и ще е пълно; правят се сватби и годежи; слага се темел на къща; прави се прощъпулка и т. н. Тези обичаи са изградени на основата на асоциативната връзка — както Луната се изпълва, така всичко ще се пълни и върви напред. И обратно – на стара Месечина не се започва никаква работа – не се пере, че дрехите „ще се скъсат”; не се мие косата; не се сади — „да не е празно“; не се снове; не се тъче; не се насажда квачка. Тогава само се секат дървета за къща, че „не ги ядат червеи”, и се лекуват болести — обичай, основан отново на асоциативна връзка: както Луната изчезва, така ще изчезне и болестта. Вярвало се, че Луната влияе и върху съдбата на човека. Ако дете е заченато или се роди през расип, ще боледува и може да умре, ще се разсипе, защото се вярва, че месецът постоянно го „яде”. Обратно, дете, родено през новолуние, ще бъде здраво, богато и щастливо. Широко разпространена е митологемата за свалянето на Месечината от жени магьосници, с което се обяснява лунното затъмнение. Месечината слизала като крава и с издоеното от нея мляко се правели магии. Следи от стари поверия са запазени в традиционните обичаи у нас при новолуние, „при посрещане на месечината“. Когато я видят, хората се прекръстват за здраве и плодородие. Девойките заиграват хоро, а децата подскачат. Вярва се, че каквото е времето тогава, такова ще бъде през целия месец.

Звездите винаги са привличали погледа на хората. По тях те са се ориентирали при пътувания из непознати местности. В народното разбиране предназначението на звездите е да „красят небето”, да светят и ориентират хората за времето, плодородието или да предсказват война. Среща се представа, че всеки човек си има своя Звезда на небето, която изгрява, когато той се ражда, и пада, когато той умира. Имало магьосници, които можели да свалят която Звезда пожелаят и човекът, на когото тя принадлежи, тозчас умирал. Хората от древността са дали на съзвездията имена на герои от древногръцки митове и легенди, към които българите прибавили и свои легенди и митове, отразяващи техния мироглед и душевност. Така Млечния път българите наричат Кумова слама, Попова слама, Сламата, Пато. Много разпространено е преданието, според което в една люта зима храната за добитъка свършила. Тогава един човек отишъл при кръстника си и напълнил кош със слама, но той бил продънен и по пътя сламата се разсипала. На сутринта кръстникът видял, че някой е откраднал сламата. Тръгнал по дирята от разпръснатата слама и стигнал до къщата на кумеца си. Започнал да го упреква защо е трябвало да краде, а не му е поискал. Кумецът отрекъл, но кръстникът го хванал за ръка, извел го на пътя и му показал следите от разпиляната слама. Кумецът се засрамил, а кръстникът си тръгнал и изрекъл: „Нека тази крадена слама се запали и никога да не гасне, за да се знае и помни, че от кръстник не трябва да се краде.”

Красивото съзвездие Голямата мечка българите наричат Колата и го свързват с легендата за един момък, който отишъл в гората за дърва, разпуснал воловете и започнал да сече. Изведнъж излязла мечка и изяла единия вол. Момъкът хванал мечката и я впрегнал в колата на мястото на вола, който тя изяла. Но мечката не можела да тегли колата, дърпала встрани и затова в съзвездието колата е разкривена. Положението на Звездите служело на земеделеца като своеобразна метеорология. По съзвездията Квачката, Ралото, Кумова слама се определяло дали е настъпила пролетта, дали да се започне сеитбата на лен и да се сади царевица, дали е време да се зарязва лозето, дали е настъпило лятото, за да се започне жътва.

В зависимост от степента на опознаването и отражението на действителността традиционните космогонични представи на българите могат да бъдат рационални, които са доминиращи и водещи в процеса на развитието, и ирационални, които, непотвърждавани от практиката, постепенно отпадат от мирогледната система. През епохата на Възраждането мирогледът на селското и градското население започва значително да се различава по темпове на изменение, на проникване на научни знания, по мястото на религиозния компонент, по социално поведение, по отношение на възгледи и оценки за съществуващия социален ред. Измененията в мирогледа на населението обаче не настъпват едновременно и еднакво бързо във всички краища. Там, където стопанството по-дълго време запазва своя натурален и затворен характер, те са по-бавни. По-дълго се запазват вярванията, които са свързани с определени обичаи и имат емоционална основа.

Литература

Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. – СбНУ, т. 28. София, 1914.

Колев, Н. Българска етнография. София, 1987.

Георгиева, И. Българска народна митология. София, 2013.