Обичайното семейно право включва норми, които регулират моралните и имуществените отношения между членовете на семейството. Предвид на различната численост и вътрешната структура на семейството, може да се разграничат две семейни форми: малко семейство и голямо патриархално семейство.
Малкото семейство се състои от двама бездетни съпрузи или съпрузи-родители с техните неженени деца. Голямото патриархално семейство включва съпрузи-родители с техните женени синове, внуци и дори правнуци.
В периода на османското владичество българското обичайно семейно право се осъществява в рамките на голямото патриархално семейство, известно в литературата под името „задруга“. Присъща на неразвити икономически отношения, задругата не може да устои, когато в края на XVIII и през XIX в. в Османската империя започват да се развиват новите социални отношения, основани на пазарната икономика, и започва да се разпада.
Процесът на разпадане на задругата се разгръща и завършва окончателно след Освобождението. Задругата обаче не изчезва изведнъж и навсякъде в българските земи. В онези части на страната, където новите социално-икономически отношения се установяват по-бавно, тя е жизнеспособна сравнително по-продължително време. Във връзка с това за тях е характерно продължителното запазване на преходните форми между задругата и малкото семейство. В антропологичната литература тези преходни форми са известни под името „малки задруги“, „семейно-задружни домакинства“ или „задружни семейства“.
Задружните семейства се състоят обикновено от семейството на бащата и семействата на неговите синове и по-рядко от семействата на няколко братя. Те наброяват обикновено 6-8, 10-15 души, но понякога достигат до 20-25 души, а и повече.
С течение на времето в задружното семейство настъпват съществени отклонения от традициите от миналото.
Промени настъпват преди всичко във връзка с властта на главата на семейството, какъвто е обикновено бащата на женените синове. Нов момент в това отношение е отслабването на неговата власт.
Властта на бащата на женените синове е голяма, тъй като той е собственик на цялото семейно имущество. Като собственик на имуществото бащата има право да извършва покупко-продажби на имот, да сключва договори. Обаче в това отношение властта му постепенно намалява. По сведения на местното население на отделни места преди сключването на договора бащата е длъжен да се посъветва с по-възрастните членове на семейството, да получи съгласието на синовете си. Ако те не са съгласни, той не може да сключи договора.
Не остават незасегнати и взаимоотношенията между членовете на задружното семейство.
Макар че принадлежи на бащата, имуществото в семейството е в колективно владение на всички негови членове и се ползва общо от всички. Никой няма право на отделно имущество: „бащата няма да разреши”, „такова нещо никъде го няма” – спомнят си жители на различни села. Тук обаче се появяват нови моменти, които подкопават традиционните устои на задружното семейство и се изразяват в стремеж към придобиване на собствено имущество: ако някой от синовете отива на работа по чужди краища и спечелва пари, той може да си купи земя и, макар че живее общо с баща си, с братята си, може да се разпорежда с тази земя като със своя собствена; когато жената на някого от братята „донася” като зестра някой парцел земя, дори и при положение, че този парцел се обработва общо от всички, доходите от него – изцяло или частично, се получават само от въпросната жена и мъжа ù.
Така развитието на икономиката и утвърждаването на новия манталитет, основан на стремежа към придобиване на собственост, постепенно разлагат задружното семейство и довеждат до разпадането му и обособяването на малкото семейство. Задружните семейства съществуват като масово явлениe до 20-те – 30-те години на ХХ век, а в редица случаи се срещат и до 40-те години на века.
Като цяло малкото семейство (представено само от две генерации: родителите и техните деца) запазва традиционния си характер, но не може да не отразява и промените в обществено-икономическия живот.
Сравнително по-съществени отклонения от традициите от миналото в него се откриват в условията за сключване на брак. Така при избора на девойка все повече се проявява стремеж девойката да бъде „от добра и заможна фамилия” (с. Стакевци, Видинско); от „богат род” (с. Ново село, Видинско); „да има някой парцел (земя), защото от имот глава не боли” (с. Грамада, Видинско); „да има и имотец” (с. Горна Кремена, Врачанско).
Почти непроменени остават традициите от миналото при практикуването на различните форми на сключване на брак. Трудната икономическа обстановка и след Освобождението извежда на преден план традиционните форми на сключване на брак: кражба на девойката и бягство от родния ù дом против волята на родителите ù, при които се избягва изпълнението на определени материални задължения.
Значително по-различно е положението в сферата на семейно-правните отношения вътре в малкото семейство, които в най-голяма степен отразяват обществено-икономическите промени.
Ръководна роля в малкото семейство има както и преди мъжът, тъй като той се грижи за неговата прехрана, но на отделни места за ръководител се приема вече този от двамата съпрузи, който „повече разбира”, който е по-умен.
Обичайното право вече не оправдава практиката мъжът да бие жена си. „Случва се понякога мъжът да бие жена си, но това не е хубаво, човек не се бие” (с. Раковица, Видинско). „Това не е животно, и животно не се бие” (с. Горна Кремена, Врачанско).
Нуждата от работна ръка все повече утвърждава обичая, според който вдовицата остава да живее в дома на мъжа си – „там, където я е оставил мъжът ù”, а не се връща в бащиния си дом. Това се практикува особено, ако има деца и не се омъжва повторно.
Извънбрачните деца и след Освобождението са рядкост. За разлика от преди обаче отношението към майката на извънбрачно дете не е толкова строго. Тя е подлагана на обиди и оскърбления, но няма специални наказания за нея. Обикновено майката се омъжва за някой вдовец или „стар ерген” и никой повече не й обръща внимание.
Така, успоредно с приспособявнето на малкото семейство към новите условия, обичайното семейно право постепенно се руши и отмира. Понастоящем са се съхранили само отделни традиционни семейно-морални норми на поведение, които не определят като цяло облика на съвременното семейство.
Литература
Андреев, М., Д. Ангелов. История на българската феодална държава и право. София, 1972.
Андреев, М. Българското обичайно право. София, 1979.
Пешева, Р. Родови остатъци и семеен бит в Северозападна България. – В: Комплексна научна експедиция в Северозападна България през 1956 г. София, 1958, 7-51.
Пешева, Р. Семейството и семейно-родствените отношения в Средна Западна България. – В: Комплексни научни експедиции в Западна България – Трънско-Брезнишко-Кюстендилско през 1957 и 1958 г. София, 1961, 511-557.